|
Боже, колко мъка има по тая земя, Боже
Вървиш, скиташ се като бездомна твар, а живота ти бавно угасва, като капка вода в пустиня. Не знаеш дори кой си и на къде отиваш. Но силен си. Бориш се със себе си и със собствените си несполуки. Трябва да оцелееш. Със същата болка, която и теб е наранила гледаш влажните очи и блуждаещите погледи на милиони. Нещо е запряло вътре в теб. Горчилката от неосъществените мечти и измитото от дъжда на разрухата бъдеще не ти дават покой. Отново тънеш в прах и се питаш това ли бях аз. Изгорял си в собствения си пожар. Боли те! Глух е гласът ти за другите, глухи са те, за да те чуят. Сам се бориш със стихиите, които не можеш да овладееш. Чувстваш поредния шамар на живота, който яростно изпищява като камшик в нощния мрак. Да, луната е твоята дружка сега. На нея можеш да кажеш всичко, но имаш нужда от човешка топлота, от ласки, любов и разбиране. Върви, скитай се! Ще ги намериш, може би! Трудно е да бъдеш такъв, какъвто не си. С всеки следващ разгром, с всяка своя стъпка по утъпканите и неутъпкани пътеки на земята, ти се променяш. Вадиш си поуки от всичката болка, която ти е причинил живота. Сирак си, сирашка е душата ти, сирашко става и сърцето ти. Болката те раздира с всеки изминал ден и не ти дава покой. Всичко в теб е разбито: с бледо като на мъртвец лице, пропукана като земя уста, смирен и отчаян поглед, побелели вежди и прошарени от нишките на времето коси.Ти вървиш вече към друг свят, а не си открил това, което цял живот си търсил- щастие. Останали са ти грам сантименти, шепа красиви спомени и напразни мечти.
Всеки ден гледаш хиляди хора и виждаш хиляди съдби.Сядаш вечер и наблюдаваш ставащото около теб. Но всичко се повтаря и повтаря. Потапяш се в света на мислите. С поглед пронизваш очите на хората, возещи се в този влак. Започваш да гадаеш: за какво ли страдат, за какво мечтаят... Виждаш обаче само изнурени очи, капнали от умора тела, побелели или боядисани коси, пожълтели сякаш от работа с тютюн лица. И виждаш в дъното седи старец с раиран каскет, пуснати да растат на воля мустаци, неоформена и чорлява коса, с посребрени връхчета, болно лице и огромна буца, като камък под лявото ухо. Какво ли е преживял, каква ли орис го е споходила, какво ли го очаква? Вглеждаш се в другия до него. Възрастна и високомерна жена. С голяма рижав перука се опитва да скрие белезите на времето. Модерно облечена за годините си. Типична буржоа, с перли на врата и ръцете, облечена в тюркоазено-зелена одежда и смирено наблюдаваща пътуващите във влака. Но в миг погледът ти е привлечен от друго лице. Леко закръглена баба, обута в гумени и шарени чорапи, навлякла вълнено елече и води със себе си дете болно от Синдрома на Даун. Веднага всички погледи се стоварват върху малкото момиче,което лакому яде солети. Върху лицата на хората се изписва огромно съжаление, гняв и ярост за жестоката съдба на детето.
Имаш чувството, че пътуваш във влак на ужасите. Това е самата действителност. Всеки ден се сблъскваш с нея. Искаш да я промениш, но не можеш. И осъзнаваш, че човек е жертва на живота, който живее.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: kisssa
раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2007-03-01
прочитания: 121
точки: 1 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 0 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7597
Автори: 2056
Произведения: 46646
Съобщения: 193223
Лексикони: 2118
Коментари: 70115
SMS-и: 803
Снимки: 4753
|
|
|
