Дори на Красотата дъщерите
не притежават твоята магия.
Напевът мелодичен на реките
във сладкия ти глас се крие.
И този звук щом океанът чуе,
във миг притихва грохотът му буен.
Вълните своя бяг безкраен спират,
а ветровете във мечтание замират.
Луната сребърната си снага
понася в танц по бездната безбрежна,
докато тя като дете в съня
повдига лекичко гръдта си нежна.
Така Духът пред тебе коленича,
и иска вечно да те слуша и обича
със плам от нежност изтъкан
като вълнение на летен океан.