|
Студеният град
Вървя по мокрите улици,а над мен небето плаче като малко дете,излива сълзите си,излива ги и поема и моите,поема сълзите ми,заглушава мъжкият плач.Вървя и не зная накъде,няма път,няма брод,няма нищо...вървя бавно,плахо дори,хората около мен с чадъри,бягат,бързат мислят ме за луд,жълтите таксита препускат напред назад,събират,разделят,владеят човешките съдби,а аз плахо под дъжда вървя.Виждам в хорските погледи изумлението,че аз се мокря и въпреки това не се скривам на сушена,как да им обясня,че моята сушена,че моят дом е на хиляди километри от тук.Продължавам да шляпам,като малко дете по градските локви,продължавам да чета в хорските лица-“този е луд”.
Как да обясня,искам да вали,искам да вали да вали,да трие сълзите ми,и ще вали още,много много ще вали,защото то,то небето тъжи,тъжи с моите очи...
Вали,а аз съм на хълма вековен,помниш ли мило обещах да се качвам там,до паметника вековен,да се качван независимо от всичко,да гледам града в нозете си и да мисля за нас,да усещам любовта ти от хилядите километри,далеч-не,ти мило си много близо,ти си в мен в моето сърце,никой,никога не ще от там да те отмие,да не казвай никога,някой някога измислил това не казвай никога,а защо ли,ами защото го е било страх да мечтае,било го е страх да се бори с всичко и с всеки за своето щастие...Мило аз съм там,аз съм там горе на паметника,помниш ли,многобройните ръце,оставили своят отпечатък там горе,хилядите любовни обяснения и тук там обяви от типа-“мръсник си търси работа”...миличко аз съм там горе и крещя в дъждовния ден над притаения град:
-Обичам те,без теб не мога...ти си всичко!!!
И последното сухо кътче в мен вече потъна в юнския дъжд,мило знаеш ли един ден,ще докарам малките тук горе и ще им кажа:Знаете ли майка ви е най-добрия,най красивия и мил човек на света...
Мило тръгвам надолу,хлъзгаво е,но се държа,знаеш малко съм зле с координацията,но се справям,мило научих се,научих се от теб да вървя в правилната посока...и вече съм долу а хората продължават навъсени с черните си чадъри да тичат...спрете порадвайте се на юнския дъжд,поплачете за любовта,тя ни е най-скъпото на света...и сега на път за вкъщи аз не усещам студенината от летния дъжд,защото ти ме топлиш,ето даже ме гушкаш,целуваш ме и за мен е ясно...ТЯ е жената...вали,вали силно,плача,плача за жената ми любима...
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: abrel
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2007-06-08
прочитания: 218
точки: 8 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7744
Автори: 2105
Произведения: 48953
Съобщения: 209788
Лексикони: 2302
Коментари: 73746
SMS-и: 809
Снимки: 4938
|
|
|
