Промяната

Есента безвъзвратно подрани. Едва средата на август е, а застанала на терасата виждам дъха си, който стремително полита нагоре към луната. Вчера беше пълнолуние. Сега на небето има само три звезди, но това е най-светлата нощ в живота ми. Градът е толкова тих и изкуствен. Не възбужда никакви чувства. Дори слабеещата луна е празна на фона на безмълвието. Сякаш скуката е завладяла пространството, времето вече не тече и всеки ден е като предишния. Това не ме натъжава. Вече дори не съм нещастна. Няма ги гарваните, мисля че си отидоха завинаги. Сега сигурно са се заселили в нечия друга душа и разкъсват нечие друго сърце. Моето зарасна, но в него няма птици. Дори и врабчета. Нито свраки или щъркели. Мисля, че сега ще се влюбя в нещо друго. Може би в хлебарки. И те са черни като гарваните, не така зловещи, но безспорно отвратителни.
Или пък в пчели. И без това прелитам от мисъл на мисъл като някое загубено в нощта, жужащо насекомо. Не съм отчаяна, не съм тъжна, не съм щастлива. Може би изпитвам лека носталгия, но тя граничи с мазохизъм, така че не се свеня да я игнорирам винаги когато мога.
Сега времето е спокойно - хладно и искрящо. Няма дъждове, нито бури, нито обсипан със звезди небосклон. Бавни, но сигурно започнах да забравям и цигулките, и челата, и китарите. Отидоха си среднощните музиканти. Никой не свири на гайда, никой не пее в мрака. Светът се промени толкова бързо и същевременно бавно, едва-едва, сякаш пълзи. Или просто аз се промених. Дали пораснах, дали остарях или отново станах дете? Вече не ходя в черно, изгоних сенките от себе си и спрях да гледам пътя назад.
Всъщност сенките си отидоха сами - една по една. Е, не мога да очаквам да останат при мен завинаги. Сигурно някъде по света има друго отчаяно дете и те са се вселили в него, за да объркат и неговата душа и после да я оставят празна и опустошена сама да се справя с настъпилата разруха. Може би гарваните са отлетели след тях. Да, моят мускетар сега препуска към друг, а на рамото му е кацнала черната птица, която вчера клечеше на моя прозорец. Кавалджията и челистите свирят на друг, вятърът пее в други уши, бурите върлуват в друго сърце.
Дали завинаги се отървах от тях, дали завинаги се промених? Да видим в какво ще се превърна сега...
------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: Pandora
раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2007-06-13
прочитания: 217
точки: 17 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 6 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7722
   Автори: 2101
   Произведения: 48596
   Съобщения: 214098
   Лексикони: 2292
   Коментари: 73160
   SMS-и: 806
   Снимки: 4937