|
цикъл избрани
2001 г, 11.00 ч.Шумен
Животът, дните ми, май бързо се изнизват.
Главата ми – проблеми сто пронизват.
Жестоко Господ с мене се отнася –
при себе си той бавно ме отнася.
На близките си – винаги съм крива.
От чуждите – един не ме разбира.
А мен от доброта – на лудост ме избива.
Наивна ли съм, глупава ли, що ли?
Но върху мен се струпват всичките неволи.
Винаги съм искала добро да правя
и правила съм,
а отсреща често злото отговаря.
Защо живота свой не мога да оправя?
Защо…не го прекъсна – просто “Щрак!”
…готово.
Така на всичко ще се сложи край.
Но ще имам ли спокойствие във онзи –
измислен, или неизмислен Рай,
наречен Селение Господно?
Силванка
2002 г., 17.00 ч., ноември
Защо добрите хора, Боже, ти наказваш?
Ако от тебе имат нужда –
помощ ти не им оказваш.
Добри душици, наранени,
с разплакани очи –
те носят тежкото си бреме,
безгласно питат:
Нима сме без души?
Така е, Боже!
На този що не знай какво е туй душа –
Богатства ринал си с лопати,
а на несретника - троха.
Понякога за малката трошица
започва животински бой.
Нима не виждаш Ти отгоре
нещастниците колко са на брой?
За тези, дето имат всичко,
мога да намеря аналог –
лъвици, лъвове и лъвчета-дечица.
Ала за тези, дето нямат нищо – не мога.
Нека го намери Бог!
Силванка
2002 г., ноември
Защо така се случва с мен,
че всяка стряха рухва,
която ме е приютила?
Защо животът ми така е устроен,
че вятърът житейски желания, надежди –
просто ги издухва.
Например ето:
Опитах къщичката стара
в приказен палат да претворя.
Във него ти да бъдеш принц,
а аз – принцеса.
Ала какво обърках?
Палатът е почти готов,
Но нито ти си принц,
Нито аз – принцеса.
Напротив – оплюта и онеправдана
Ще трябва да напусна твоя дом.
Захвърлена сама сега
в джунглата на тоз живот жесток,
такава дребничка и на сърцето с рана,
изгонена от нашия полупалат
ще мога ли да си сглобя
колибка малка –
от тънки клонки,палмови листа
и някоя лиана?
Знам навън какво ме чака –
койот подир койот.
Знам – за всеки звяр ще бъда лесна плячка.
Знам, че няма кой да ме опази
от зейналата им уста,
А малката колибка , ако успея да направя,
не иска много силен вятър
за да се превърне
в купчинка от клони и листа.
Дали богатият житейски опит –
трупан 46 лета,
ще може да запази
в пламналата ми сега глава
онуй, което мога аз да правя ,
или пък бих могла?
Дали ще съхрани в душата ми онези чувства,
за нежност, красота и доброта,
желанието ми да правя аз за всеки
само хубави неща?
Дали ще съхрани умът ми,
за да не остана само тленно тяло – тяло, ала без душа.
Силванка
1996 г.,
Животът – бурен или тих,
все едно, без наш’та воля,
бързо, бързо преминава.
Отива си един човек,
след него идва друг,
ала сега или тогава –
нуждата от хляб и топла дреха
си остава.
Ако на този свят се появиш
и чуе се – “Честито Ви – момиче!”,
то значи, че след време
и ти в тетрадка ще редиш –
рецепти и куплети.
Затуй ли ни е Бог създал –
Да готвим, да перем, да чистим?
Защо поне не ни е дал и здрави мишци?-
да носим силните мъже ,
да ги предпазваме от грешки.
Дългът ни женски ни зове –
да се държим по майчински, човешки.
Ако, обаче, яд в гърдите се е сбрал,
ще трябват менгеме и здрави клещи,
та от горящия под жлъчката метал,
да изковем търпение могъщо.
Да си жена и камък е едно и също.
Чукнат те – строшиш се,
Но стъпят ли отгоре ти – бодеш,
Особено ако си натрошена по на ситно.
Прибавиш ли пък мъничко цимент
От клюки и от хорска завист –
Превръщаш се в такъв корав бетон,
че вече нищо на нея, на жената,
не можеш да направиш.
Освен ако не пробваш старата рецепта –
и мъничко любов, внимание горещо
да окажеш.
Ще натрошиш коравия бетон,
на прах ще го направиш –
живота в него пак ще върнеш,
а твърдостта й в нежност ще превърнеш.
Силванка
Пролет – коси от вятър нежно разпилени.
Очи, в които щастие и радост грее.
Душа, сърце – като планински ручей чисти.
Не може нищо порива да спре.
На младостта морето винаги е до колене –
на младостта крилете винаги са в полет.
Разлистено е първото листо,
покълва втория и третия филиз,
набъбват пъпките и пукват в цвят –
на път е бъдещата рожба.
И идва лято.
Горещата вълна залива сърце и тяло,
устни и сърце жадуват
за още глътчица от животворният елей,
за животворното начало.
Но ето, че пристига есента.
Тогава се прибират плодовете –
това, което през годините си сял,
и за което си се грижил – дошло е време
плодовете да прибираш.
И правиш равносметка – имало е и добри
и сушави години – назад не можеш да ги върнеш,
прибираш туй, което е останало от тях.
Накрая идва зима.
Косите вече побелели – от вятъра повдигат се едва,
разкриват сбръчканото чело и очи,
огънят, в които вече тлее.
Душа, сърце – до пръсване изпълнени –
с нещата, които до сега сме преживели.
О, Господи
Нима в 16 – 20 стиха
животът земен се побира?
Защо ли толкоз бързо животът ни протича,
Защо не спреме времето и бъдем само млади!?
Сърцето винаги да люби, да обича!?
Душата като птица да е в полет!
Не искам, Господи, не искам никога
да идват есен, зима,
защото не ми се остарява и умира.
Силванка
В потайна нощ животът се заражда –
любовна тръпка, като огън по жилите протича.
Спояват се във този миг ръце, тела и устни и…
започва ковачницата на сърцето
да изковава едно творение,
в което и двамата ни пресъздава.
Силванка
Родиш се, пораснеш, работиш, живееш…
Живееш, но как?
Разумно ли?
Не! Неразумно:
Хвърляш се лудо
от единия до другия бряг.
Щастлив ли?
Щастлив си тогава, когато си млад.
Когато сияят лицето очите ти.
Когато животът ти вижда се лек.
Когато не мислиш за сложни неща.
…
Някога някой беше ми казал:
Живей докато си млад.
Това значи да дишаш, да тупка сърцето ти,
да греят щастливи очите ти,
като на влюбена птичка да пърхат гърдите ти,
винаги в полет нагоре да бъдат мечтите ти.
Това значи да любиш, да бъдеш обичана.
И любя.
На тъмно във хладната стая.
Без дрехи, притисната нежно
до твоето тяло.
Нощта е
Без музика.
Само писък среднощен на птичка самотна, завиждаща .
И стонът.Стонът ми на щастлива жена.
И движение.Движение само на наште тела.
Силванка
Тече животът – никого не пита,
Стига ли му или не.
Трупа си годините човека
И нищо не може да ги спре.
Замисляш се във час среднощен
И виждаш как от нежна пъпка в цвете,
после в плод узрял си се превърнал.
Това е той – природният закон.
След тебе семе ще поникне, ще цъфне
ще дава нови плодове.
Така животът ни човешки върти се
вече стотици векове.
………………….
Забързан е нашият делник. Трудни са годините. Човек не усеща ког са минали пламтящите 20, сериозните 40, а ето че идват и зрелите 50.
Време е за равносметка – как е преминал животът ти. Приготвяш се за спокойните 60, трудните 70, а накрая и за самотните, може би 80.
……………………
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: silvanka
раздел: Лирика -> Любовна
публикувана на: 2007-07-16
прочитания: 89
точки: 3 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 8186
Автори: 2267
Произведения: 54716
Съобщения: 258025
Лексикони: 2613
Коментари: 86332
SMS-и: 823
Снимки: 5642
|
|
|
