|
размисли 1 и 2
Училищният клас – свобода и ред
Животът на днешното дете не е за завиждане. Условията на остра икономическа криза, материални затруднения, стресови ситуации, обществени и личностни конфликти, политическа конфронтация и пр. едва ли са най-подходящата среда за възпитаване на подрастващите.
Природата се грижи сама за себе си. Не се нуждае от нашата помощ и намеса за утвърждаване биологичните характеристики на всяка една биологична единица. Същевременно има социални инстинкти, които ние – хората заедно развиваме, и като социални индивиди сме длъжни да ги утвърждаваме.
Още Хегел е говорил за спазване на определени порядки, приемайки, че държавните и обществени институции са опредметена обществена нравственост. Оттук нататък, обаче, следва самата личност да развие в себе си своята нравствена оценка за човешко поведение, която от една страна не ограничава личността, и от друга следва интересите на обществото.
И точно тук е мястото на училището, защото институцията и пространството училище представлява един преход от семейството към гражданското общество.
От друга страна – само зрелият човек има способност да различи дълга от принудата и само при него постъпките получават нравствен смисъл и съдържание.
Никъде в педагогиката не е казано, че вниманието и толерантността към децата изключват принципността, взискателността, придържането към законите. Никъде не е казано, че трябва да поощряваме у децата беззаконието, своеволието, бруталността, насилието, рушенето. Защото у редица деца свободата се идентифицира с беззаконието.
Наблюденията показват, че въздействието на средата, в която са принудени да живеят учениците, води до много негативни резултати – липса на мотивация за учене и откъсване от училището, податливост на отрицателно влияние, нежелание да завършат образованието си, насилие към родители, съученици, учители и пр.
Трудно можем да обясним на едно дете значението на думите свобода и ред, когато страната ни е в обстановка на хаос, беззаконие, корупция. Невинни до доказване на противното убийци се разхождат по улиците или са на петзвездно обслужване в затворите.
Редът – пълна противоположност на хаоса. Сухо обяснение. Липсва нагледност за да добием визуална представа. Що е хаос? – пълна противоположност на реда. Нагледен образ ли? Ами, всичко това, което става около нас.Пак не е много ясно.
Сега започваме да редим думи от тълковния речник, обяснявайки значението на понятието свобода – възможност на човек или друго същество да проявява своята воля: липса на ограничения или робство. Следва думичката ред : Установена правилност в хода на известна работа или явление, закон, обичай.
Детето слуша внимателно, разсъждава и търси картина от действителността , с която да направи сравнение.И какво вижда?
Свободна воля около него - колкото щеш.Всеки прави каквото си иска, без ограничения. Установена правилност ли? Също. Просто излизаш на улицата, с джобове пълни с камъни, или с пистолет на кръста и чупиш, стреляш по каквото и който ти попадне. “Ама всяко нарушение, всяко беззаконие, скъпи деца, се наказва” – обясняваш на невинното и любознателно дете, а то: “Хайде бе! По телевизията даваха екшъна “Парламента” и там никого за нищо не наказаха. През вечер показват как някой застрелял някого, а убийците - наказаха ли ги? Госпожо, едно е да ни го кажете, друго е да ни го покажете. Не сме нито слепи, нито глухи – всичко виждаме и чуваме, за разлика от вас.” Разумен и логичен апостроф.
А иначе, училището е една малка държава в държавата. Училищният клас е негова клетка – едно по-голямо семейство. Държавата има закони, училището – също. С членове и алинеи, има си и правилник за вътрешния ред, според които ученикът има право:
- да избира училище; да избира ЗИП, СИП; да участва по свое желание в кръжоци, олимпиади и ред други класни и извънкласни дейности; да участва в управлението на класа, в педагогически съвети и пр.
Но освен права, ученикът има и задължения, съгласно чл. 103 от ППЗНП:
- ученикът е длъжен да изпълнява учебните си задължения; да спазва
училищният правилник, нормите на поведение в училището и обществото, зако-
¬¬ните на страната; да съхранява и развива училищните традиции и т.н.
За неспазване на горното по чл. 104 от ППЗНП се предвиждат наказания.
Правата и задълженията са ясни. Правилникът е окачен на стената в класната стая и всеки може да го прочете. След това може да го сравни с реалността. И ето, че се сблъсква с противоречие. Училището също има задължения спрямо ученика: да му осигури условия за пълноценен учебно-възпитателен процес. Това означава квали¬фицирани педагози, добра материална база, изобилие от дидактически средства, пособия, материали, означава подобаващо за един педагог отношение към ученика, без да наранява неговото достойнство и пр.
Каква е действителността? Често сменящи се учители, не особено високи заплати – текучество, рушаща се мате¬риал¬на база, купища проекти за набавяне на материали, ремонти за обновяване или разширяване на материалната база – пове¬чето без финансово покритие. Има училища, в които разликата от килийното учи¬лище, като че ли е само във височината на тавана.
Ето, в такава обстановка, с максимум себеотдаване, осъществява днешният учител учебно-възпитателния процес, в такава обстановка се обучава и възпитава днешният ученик. Резултат би бил сравнително добър, но учени¬кът има още двама възпитатели – семейството и обществото. За съжаление училището не е изолирана камера, учителите не винаги покриват представата за истински педагог.
Макаренко е казал: ”Учителят трябва да се учи на театрално изкуство. Дори да го боли нещо, той трябва да е усмихнат, спретнат, дружелюбен. Да! Учите¬лят трябва да се отърси от всичките си грижи и тогава да влезе в училище. Той е зрял човек, той е педагог. Но детето? То идва отрупано с всичко, което се случва в дома му, в обществото и не е в състояние да играе като нас, големите, театър. То иска, то търси отговор на въпроса: Защо на думи е толкова хубаво, а в живота не е така?”
Оказва се, че при реалните условия, в които живеем, учителят, освен всич¬ко друго трябва да бъде и философ.Философ, за да може обосновано, убедително, непротиворечиво да втълпи на своите възпитаници, че черното, всъщност, не е черно, а бяло.
27.11.1995 г.
понеделник, 03.00 ч.
с.Н.Козлево
Крайно време беше да започна да пиша тези редове.Навърших 39-тата си година, а все още не съм виждала светлият лъч на щастието. Казват, че на 40 години човек правел равносметка на миналото, правел планове, чертаейки бъдещето на останалите му една втора, или по-скоро една трета от пребиваването му м този, материалния свят.
Вече съм склонна да вярвам, че има задгробен живот. И ми се иска, много ми се иска, макар без тленната си обвивка, да усетя мъничко от онова, което наричат щастие. Ако бях сигурна, че ще го намеря, отдавна да бях се освободила от материалното си тяло и бих пуснала душата си да го търси.
Все пак съм длъжна да се съобразя със заобикалящата ме действителност. Прекалено материален е светът около мен. Прекалено много са материалните човешки нужди, без които тялото не може да съществува. Невидима и нематериална е само човешката душа. Невидими и нематериални са и нейните нужди. Чувствата – те не могат да се видят, те са само състояние на душата.
Питам се – как да постъпя?
Ако тялото ми получава необходимото му количество материя, за да не престане да съществува, а душата не получава онова, което й е нужно? Тогава? Задавам си Хамлетовия въпрос: “Да бъда или да не бъда?”, но не мога да реша, кое е по-важно: тялото или душата? Могат ли двете едно без друго?
Понякога ми се струва, че могат. Почти съм сигурна. Свидетелство са онези “щастливи тела” в клиниките за душевно болни, където тялото си получава необ¬ходи¬-мата му храна, а душата – волно лети из небитието и “търси щастието”.
Решение ли е това?
Ако държа да запазя тялото си как да освободя опакованата от него душа? Как да постъпя, като тялото е единствената ми връзка с този, реалния свят. Него, тялото, го усещам, с него реагирам на физическите въздействия от заобикалящата ме действителност. Ако реша да освободя душата си - нея как да я видя, как да разбера, как да съм сигурна, че ще намери, онова, което търся? Как да усетя, че на нея – душата, /т.е. на мен/ ми е добре, че съм щастлива?
Силванка
15.05.1996 г., 00.30 ч.
И това ако е жинот!
Не зная как и ще мога ли да изгоня идеализма от себе си. Толкова ми пречи, че вече съм на границата на отчаянието. От толкова неща се вълнувам, боли ме. Изпълнена съм с такова напрежение и искрено възмущение срещу несправедливостта, егоизма, бездушието и пр., с две думи – срещу “закона на джунглата”, който вкарва в своите рам¬ки живота ни. В ушите ми непрекъснато се вливат потоци от разговори: едните са само за увеличаване на и така високите им заплати, други за това, че е едва не умират от глад, защото въобще не получават заплати. Сивата пустош и тя влива зловещия си шепот:
Да-а-а, всички ще дойдете при мен!
Хора. Всеки с проблемите си. Някой осъзнал ги, друг просто ги е пуснал по течението – каквото е казано да стане ще стане. Оглеждаш се и виждаш – тук-там проб¬лясва по някое лъскав камък и си представя, че е диамант, но не се замисля, че блясъка му замъглява очите на другите, дето не са и не могат да бъдат лъскави като него.
Диаманти може и да има, но аз не ги виждам, Виждам просто един обикновен камък за чийто блясък се е потрудил някой друг, не блестящ, а очукан, с ръбчета, които не бодат, тъй като търкането на твърдия “диамант” ги е затъпило. Пък и да поиска да бодне – няма сили.
Замислям се – какво е диамант. Лъскаво камъче, стоящо в кадифена кутийка, осигурено с модерна алармена инсталация. Все пак е камъче. И аз съм камъче, не от лъскавите, а от ръбестите. Ако слънцето ме огрее под подходящ ъгъл и аз проблясвам за миг, но само толкова. Иначе – сивота. Уж имам малко повече мозък, храня го непрекъс¬нато, за да расте. Малко повече романтизъм, за да украся с малко розови петна сивата си дреха. Много гняв и възмущение, че съм безсилна да прерисувам с по-свежи цветове картината на живота ни. Не искам да блестя като диамант. Искам да светя! Да светя с лъчезарната си усмивка, да правя само хубави, ценни за мен и за другите, неща, но да не се смята за грехота и глупава доброта.
С две думи: нямам пари – не блестя. Да, но имам мозъче и добрина, имам нежни очи и голямо сърце, имам неопетнена от престъпления душа. Но това не ми стига за да бъда щастлива. Искам разбиране. Искам разбиране на желанието ми да бъдат изпълнени всички около мен с доброта. Искам малко, но много ценни за живота неща.
Искам той /живота/ да бъде една интелектуална игра, но не виждам подходящи играчки и ХОРА за това.
Силванка
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: silvanka
раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2007-07-18
прочитания: 268
точки: 2 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 0 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 8186
Автори: 2267
Произведения: 54716
Съобщения: 258085
Лексикони: 2613
Коментари: 86334
SMS-и: 823
Снимки: 5642
|
|
|
