Перцето, целуващо махагоновия ти кичур;
лъжичката мед в липовия ти чай, когато си болен;
виолетовите пръски в ирисите ти, завиващи голотата на спомена;
дъхът на манго, преобръщащ летни бури;
нежеланието на нощта да скрие луната в 5 сутринта;
всичко това е непривичното ми „аз”,
закотвило себе си в теб –
реликва от пресъхнали пълноводия,
верижни стонове безмълвие
и недоумяващи притихнали горчивости.