|
размисли върху една статия
Може и да не го четете.
Не посмях да го публикувам, искам да го споделя с вас.
Преди години случайно попаднах на една статия във вестник “Шуменска заря”, бр.72/12.04.2001 г. - “Съкращават персонал и легла в психиатричната болница”. Ставаше дума за психиатричната болница в с.Царев брод, Шуменско. Едно от отделенията, с дневен и нощен стационар се намира в двора на болничния комплекс - гр. Шумен.
Животът често ни поднася изненади. Имаме добри, имаме и лоши периоди. Така в един лош за мене период станах пациентка на стационара. Статията, която прочетох предизвика възмущението ми / да не кажа – гнева ми/.
Знам, свидетел съм, колко много хора се нуждаят от психиатрична помощ в днеш¬ният напрегнат делник. “Как ще ги стигнем американците” ако все още болшин¬ството от нас се страхуват да си признаят, че имат нужда от психиатрична помощ,
Примиряват се с проблема и вместо да стъпят здраво на крака затъват.
Аз съм човек, който не винаги е живял разумно и практично. Всичко, което става около мен е обект за размисъл и преценка. С много неща не съм съгласна, но сама не мога да реша голяма част от проблемите. Говоря за по-дребните, защото по отношение на глобалните – какво би могла да направи една прашинка, каквато е всеки един от нас, особено ако е като мен – романтична, обичаща живота, обожаваща добротата и коректните отношения между хората. Това, което действителността предлага предизвиква буря в душата ми, която често изразявам гласно /само че остава глас в пустиня/, но много по-често записвам в компютъра си, който спокойно попива мислите ми, били те израз на радост или възмущение.
След като прочетох статията нямаше с кого да споделя и затова пак седнах пред компютъра. Ето какво се получи:
Вървя си по познатите ми от години Шуменски улици, сама край стотиците забързани минувачи. Вървя и си мисля, но не за моите проблеми. Заглеждам се по витрините на грейналите от чистота, лъхащи на ново и пълни с красиви неща магазини, но не смея да вляза. Продавач-консултантите са толкова любезни и мили, а в желанието си да продадат нещичко от магазина, дори досадно мили. Стискам в джоба си дрънкащите няколко “жълтици” и не влизам. Не влизам, защото се чувствам едва ли не длъжна да отговоря на таз любезност като си купя нещо, а в момента не мога да си го позволя. А, само аз ли?...Затова казвам, че не мисля за себе си. Аз все още мога много неща да си позволя, аз все още работя и получавам заплата /тогава да, но сега съм безработна/. И по тази ли причина не успях да си наложа да поздравя бившия колега от редакцията на местния вестник, завършил българска филология, вдовец, отглеждащ сам двете си деца, а в момента “работещ” като клошар?...Петнайсет минути се взирахме един в друг, отдалеч, а в резултат – топка в гърдите ми и подкосени крака.
Това беше вчера. Аз стоях зад желязната мрежа на психиатричния диспансер, а той – на десетина метра от мен – край казана, в който изхвърлят боклука. С пръчка в ръка, а не с химикалка и диктофон, ми описваше съдбата си на несретник. Прииска ми се да изкрещя. Аз бях в изгодна позиция – нахранена, с персонално легло, под грижите на великолепен екип на церители на душата. Той – той под ударите на съдбата. Пак се замислям – кой всъщност бе в по-изгодна позиция? Той ли, който още не се е предал и е станал клошар или аз – с четири дипломи /двете за висше образование/, с ненавиждана, но крайно необходима ми работа /не по специалността, аз съм учителка/, с помътнено съзнание от наранената ми до неистова болка душа, потърсила спасение във все още съществуващия психиат¬¬¬ричен диспансер в града. Да! Във все още съществуващия, засега, диспансер за лечение на временни депресивни разстройства и неврози, а не в лудницата. Намра се в двора на Шуменската болница и все едно, че е едно от многото отделения на болничния комплекс. Нищо, че не се води на отчет тук, нищо, че е към друга болница, важното е, че е в града. Най-важното е, че местона- хождението му в болничният двор е и първата стъпка от психотерапията на временно разстроеният психически пациент.
Колкото умна и ерудирана да е личността, в момента на приемането й за лечение тя не може да възприеме заболяването си като нещо нормално и лечимо, изпада в паника да не попадне в лудницата, изпитва страх от адаптацията си в обществото, след като е била на лечение в психиатрията. Но, виж, ако лечението протече в диспансера, който е в двора на Шуменската многопрофилна болница, това вече е нещо друго. Нали все едно е едно от веригата отделения, нали често го бъркат с нервното.
Животът е жесток. Безмилостно смачква самочувствието и гордостта, спуска нощен мрак върху съзнанието на толкова хора. Те имат нужда от помощ. Болката и безизходицата, в която се намират е непоносима. Рухват и най-силните. А психиатричният стационар е като спешното отделение на болничния комплекс. Тук идват нуждаещите се от психиатрична помощ – тук, в града, а не в лудницата.
Защото всеки шуменец, а и не само те, свързват психоболницата в с. Царев брод именно с лудница.
Та в Шуменският диспансер бях на лечение и аз. Това е място, в което човек може да разговаря нормално и да се чувства добре и спокойно. Сигурно за някого ще прозвучи невероятно, но това не е куриоз, а проста логика. Нараненото от психически и физически тормоз съзнание именно тук намира необходимото му спокойствие и помощ. Логична е реакцията му именно тук, в психиатрията, да се стреми да говори тихо, максимално вежливо и разумно. Тук никой на никого не причинява болка защото най-добре знае какво е да боли.
Не зная как е в другите отделения. Зная каква Омирова одисея бе ходенето ми по мъките докато си направя изследвания за една обикновена операция. Та колкото и “налудничаво” да прозвучи за някого, ако ми се наложи да се лекувам някога /ако ,не дай си боже, се разболея/ и ако мога да избирам мястото за лечение, сигурно ще избера психиатричния диспансер. Това не е плод на болно съзнание. Знаем максимата на Петър Дънов, че преди да започнеш лечение на тялото трябва да излекуваш душата си. Психиатричният диспансер ме върна нор-малният живот. Аз съм си пак силната, волева, бунтуваща се личност.
Сега с удоволствие си спомням за времето там. Запознах се с много хора – интелигентни, умни, талантливи, но…неразбрани или криворазбрани.
Запознах се и имам щастието да бъда лекувана и обслужвана от един великолепен колектив лекари, медицински сестри, помощен персонал.
Човек лесно може да открие психиатричният диспансер в град Шумен. Лесно ще го познае по мръсно-жълтата и олющена мазилка, с мрачните и покрити с телена мрежа прозорци, забутан в един от ъглите на болничният двор. Потискащият външен вид , обаче, контрастира с обстановката вътре. Независимо от оскъдните средства и материали, там ще те посрещнат най-милите и приветливи хора, срещани някога. Хора, които оставят житейските си проблеми на прага на полупорутената сграда на отделението, и с много обич, всеотдайност и професионализъм решават проблемите на нуждаещите се от тяхната помощ болни. Това не е сън, не е приказка. Това е простичък факт. Зад телената ограда на психиатричният диспансер можеш да вземеш пример за прекрасни човешки отношения, за професионализъм, за всеотдайност....
…Продължавам да си вървя по познатите шуменски улици, оглеждам забързаните хора и търся в очите им щастливи искри и си мисля – дано да няма нещастни очи, дано да няма помътнени съзнания защото все още не можем да преодолеем онова:”Остави ги – те са лежали в психиатрията /разбирай лудницата/”.
Продължавам да вървя и не мога да проумея факта – защо изобщо трябва да се закриват отделения или цели болници, особено пък психиатрични. Защо се даде зелен светофар на платеното лечение, при толкова много безработни.
Накрая пак ми се ще да извикам: Защо, господа от върховете, които редите живота ни, защо не облекчите хората по отношение на лечението. Всеки може да стигне до болница, дори и вие, за там няма имунитет. Но вие можете да се лекувате – имате заплати в евро. А ние? Ние имаме само “жълтици”.
Силванка
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: silvanka
раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2007-08-05
прочитания: 156
точки: 12 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 8186
Автори: 2267
Произведения: 54717
Съобщения: 258104
Лексикони: 2613
Коментари: 86335
SMS-и: 823
Снимки: 5642
|
|
|
