|
ЗАЩОТО СЕ СРАМУВАМЕ ДА ПЛАЧЕМ
Мокра хладна прозаична носталгична дълга нощ. Не помня от кога не е спряло да вали.
Хладно е. И тихо. Всички звуци са заспали и сънуват тишина. Стаята се дави в дим. И в мирис на запалени кибритени клечки.
Сам съм. Лежа в леглото си и пуша. Гледам празно в тавана. И той е помръкнал. Нисък и бял до болка, виси над мен и белотата му довява хлад. Набразден е. Дупки. Стотици дупки и пресичащи се драскотини.
Поемам жадно от цигарата и когато димът навлиза в мен натежавам.
Издишам, олеквам. Дима полита нагоре бавно и равномерно. Миг преди да докосне тавана се разпръсва. Красиво е.
Самота на кристали. Чисти стерилизирани остри студени отблясъци. Копнежите ми са хаотична плътна маса. Плътната маса е спряла в покой и е нула, обвила моите мисли. Те се плашат от контурите й, бягат към Центъра и се крият в пукнатините на съзнанието ми. Няма ги. Остават само копнежите ми. Копнея за теб.
Къде си?
Как се казваш?
Обичаш ли да плачеш? Тъжна ли си? Кой е любимият ти сезон? Обичаш ли дъжда?
Знаеш ли, когато бях малък обичах да вали. Когато валеше, заставах на прозореца и опирах чело до мрежата за комари. Отвън нахлуваше мирис на прероден въздух, лекия ветрец се промушваше през миниатюрните дупчици на мрежата и наслояваше по лицето ми цели пластове чувство за свежест.
Стоях така дълго време – заслушан в милиардите разбиващи се във всичко капчици, и загледан в нощта. Заспалите къщи на съседите бяха гигантски тъмни силуети. Плъзгах поглед по омекналите им, сякаш разтворени в мрака очертания, и си ги представях направени от шоколад. Като в приказките.
…
Навярно сега се усмихваш… Измисляш си ме и се чудиш дали съществувам в действителност и как ли точно изглеждам. Очите ти са зелени. Имаш прекрасна кестенява коса, малко носле, малки нежни устни, сладка брадичка и раскошни цици. Обичаш пържени картофки и “Заьо – Баьо” с масло. А, – и пица.
Понякога обичаш да си похапваш сладолед. Купуваш си цяла купичка домашен и си го изяждаш сама с малката лъжичка, докато си слушаш Шиният О`Конар. 1000 browken mirrors. Или “Jacky”.
Обичаш да слушаш и “остава”, както и “pif”.
Имаш си любима рокля. Тя е дълга до глезените, синя, на малки бели цветлета. Когато я обличаш, тя полепва по слабото ти телце и те обгръща с аромата си на изпрана с прах за пране + омекотител дреха.
Понякога трупаш смело червилото. Нанасяш плътен гладък бляскав ухаен слой. Червеното натежава, стича се надолу по устните ти като мед по филията на дете, и се събира на капчици покапващи по пода.
В неделните следобеди, обичаш да сядаш на някоя от пейките на брега на реката, сама. Ужасно си пафкана:) Гледаш как вълничките се гонят свободни върху обширната гладка вода, изпаднали в еуфория, а после се разтварят в нея щастливи.
Обичаш небето. Обичаш го когато е ниско и синьо и се разтапя от кръглото слънце.
…
Знаеш ли, сигурен съм, че снощи те срещнах. Там, в центъра; насред сладкарниците, магазинчетата, кафенетата, репчетата с понички и кифлички и уханието на стотици парфюми. Ти беше една от тях – едно от всичките момичета крачещи бързо в тълпата. Не видях лицето ти. Въобще не те видях. Сигурен съм обаче, че беше там. Едно от всичките лица.
Защо лицата на хората са така студени? Никой не се усмихва, забелязала ли си? Вървят като роботи. Израженията им са застинали безизразни – сякаш кожите им са покритие на твърдата им ламаринена обвивка.
Хората са тъжни същества. И глупави. Цял живот се надяват щастието им само да дойде до тях а те само да го придърпат.
И аз съм егати глупака…
Някога питала ли си се защо хората сме така самотни понякога? Ще ти кажа – самотни сме защото се срамуваме да плачем. Какво прави едно бебе? Плаче. Плаче когато майка му се заплесне пушейки на терасата, и то почувства нейната липса. Тя го чува, гаси фаса и отива при него. Прегръща го, целува го, то се усмихва. Щастливо е.
Но като пораснем, просто спираме да плачем. Спираме да търсим внимание. Предпочитаме да горим самотни в кладата на тъжните си души, да трупаме всичко там, и да се радваме когато небето плаче вместо нас.
А толкова е просто…
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: Iordan Sashov Serafimov
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2007-08-08
прочитания: 193
точки: 15 ( виж далите точки )
коментари: 3 ( виж коментарите )
препоръчано от: 7 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7744
Автори: 2105
Произведения: 48955
Съобщения: 209859
Лексикони: 2302
Коментари: 73748
SMS-и: 809
Снимки: 4940
|
|
|
