~ Вяра на край света ~ (продължение)

(продължение)

Евелин... Евелин... Евелин...

Не спираше да мълви името й много след като влака бе отминал. Само далечно изсвирване на локомотива напомни, че всичко това не е било сън.
Въпреки, че много често й се присънваше и бе нейния кошмар през много минали нощи. Влак... връхлитащ с бясна скорост. В последния момент винаги с един скок успяваше да се хвърли между релсите... и той префучаваше над нея. Събуждаше се цялата плувнала в пот и бълнуваща "Успях... Отново успях..."
Сега дори и това не направи...
- Светлина, светлина... Разказвали са ми за нея... Тази светлина... Сега ще дойдат да ни вземат. Хвани се здраво за мен. Не ме пускай! Не искам да ни разделят... Никога...
Той я стискаше в прегръдките си до премаляване.
- Това е светлината в края на тунела, Щурчо... И никой няма да дойде да ни вземе. А да се измъкваме по-бързо, докато не е дошъл другия влак. Че тогава може да не ни се размине. Мърдай, какво ти става!?
- Кръв! Цялата си в кръв... Ранена си! Господи, защо я нарани!? Боли... Защо точно нея!?Не ми я отнемай, Господи...
В несвяст плъзгаше ръце по цялото й тяло. Като, че ли искаше да се увери, че е цяла... Допирът му я караше да трепери. Вече не беше същото. Никога вече нямаше да е същото! Опита се да се овладее...
- Кръвта е от носа ти, бъзльото ми! С твоите слаби капиляри... От напрежението е! Споко! Нищо ми няма... цяла, целеничка съм!... Ето!... Но пък стана супер яко! Кога иначе щеше да се осмелиш, така да ми се хвърлиш на врата...
Искаше й се той да се засмее, затова продължи...
- Но едно не ми стана ясно... Когато задрънкаха ключовете на Свети Петър, защо реши, че може да ни раздели!? Значи, ти - праведния в Рая, аз - грешницата в Ада...
Това прозрение наистина я развесели, но него обърка...
- За мен Рая ще е прекалено скучно местенце, Щурчо... А ти би ли дошъл с мен, дори и в Ада, за да бъдем заедно!?...
Той впи недоумяващо взор в нея. Някаква плашеща решителност имаше в погледа му. Очите му светеха със стъклен блясък. Сграбчи ръката й и започна да целува върха на пръстчетата й. Устните му бяха топли и меки...
- Искам те! Желая те от мига, в който Бог те изпречи на пътя ми! Но не и преди да станеш моя жена! Ще се откажа от всичко! Ще избягаме! На края на света... Само аз и ти... Ще бъдем щастливи заедно... до дълбоки старини... И ще разказваме на внуците си приказката за нашата любов ... Защото Аз - това си Ти, и Ти - това съм Аз...
Той падна на колене и протегна вплетени ръце към небето... " Господи, дай ми я за жена... Искам да бъде майка на децата ми!"...
Двете сини езера преливаха. Устните му бяха напукани до кръв. Блед... беше вперил поглед в небето, като че ли наистина очакваше да чуе отговор от там...
Премаля й... Трепереше цялата. Той бе готов, а тя!?... Не бе ли това краят!?... Някакъв вътрешен глас и шептеше... "Готова ли си!? Готова ли си цял живот да се бориш с Бог за неговата обич!?..."
- Кой обичаш повече - мен или Бог!?...
Изправи се бавно... Хвана ръката й... Знаеше, че е за последно... Почувства го... Беше сбогуване...

... Птица изпляска с криле и я изтръгна от спомена... ( Дали това не бе нейния щъркел...) Погледна нагоре. От една монашеска килия я гледаха две езерно сини очи...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf