Дъждовна тайна

Исках да ти разкажа една приказка. Една хубава приказка- да ти хареса- да не е нито много весела, нито много тъжна. Дълго се чудих и накрая си спомних за онази ... сладко-горчива прастара история. Не се ли сещаш? Онази приказка за двете половини-„Ние сме ангели с едно крило- можем да летим само като се прегърнем.” Ето- почвам я...

Влакът бягаше по релсите. Тя се заслуша в напевното тракане на колелата и се пренесе в света на спомените- първата прегръдка, първата целувка, първият път, когато каза думите „Обичам те!”. Всички красиви моменти, които пазеше като богатство в сърцето си, изплуваха в съзнанието й. Внезапно едно рязко изсвирване на влака я върна в действителността. Загледа се през прозореца. Пред погледа й преминаваха чудни картини- зелени поляни отстъпваха път на свенливо подали цветчета маргаритки. Любопитни храсти надничаха над тях- сякаш да чуят какво си говорят. А дърветата като мъдри стражи само стояха тихо и закриваха с клоните си тайните на природата. И накрая се появиха те- слънчогледите- уморени, отпуснати, обърнали гръб на своето любимо слънце, забили главички към земята. Тя седеше и гледаше тези слънчогледови поляни, а влакът я отнасяше все по-далеч от любимия човек, все по-близо до съдбата на слънчогледите- умората и тъгата. Тя не знаеше какво я очаква, но съзнаваше че трябва да е силна и да посрещне всичко, което й предложи съдбата. От къде черпеше сила ли? От мисълта, че скоро ще го види, че скоро пак ще бъдат заедно.

И ето...Вечерта настъпи тихо и луната покри морето със сребриста завивка, но остави в мрака двамата влюбени. А те стояха безмълвни, заслушани в ритъма на сърцата си. Не ме питай какво им казваше той! Искаш да знаеш?! Той нашепваше: „страх и любов”. Тя се бе сгушила в него, чувстваше ръцете му в косата си и не искаше да помръдне. Само тихо повтаряше горещата молитва: „Нека съдбата не ми го отнема!”. Той- притиснал тялото й до своето- гледаше замислено звездите и се страхуваше, че ако проговори, ще се събуди и тя няма да е там.

Дали от завист или просто ей така, в този вълшебен миг слънцето изгря и сложи край на срещата на влюбените. Настъпи утрото, след него и денят.

Следващата вечер дойде със сълзи в очите- заваляха едри капки дъжд и покриха прежаднялата земя. Небето продължаваше да плаче, когато двамата отново се срещнаха. Те не знаеха какво им е подготвил живота, но това нямаше значение, защото и той, и тя знаеха най-важното- че се обичат. Стояха под дъжда и мълчаха- нямаше нужда да говорят, защото очите им казваха всичко.

Той протегна ръка и изтри капките дъжд, а може би сълзи, от очите й. Тя притисна лице в дланта му и нежно я целуна. Вече нищо нямаше значение- нито вчера, нито утре- те бяха заедно днес и се обичаха.

Там, под дъжда, две жадни души се доближиха и мокрите им устни се сляха, за да отпият глътка любов.

Какво се случи след това видя само дъждът, но капките му отнесоха тази тайна в земята. От къде я знам аз ли?... Тя бях аз! ...Не помниш ли?! Той беше ти!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf