~ Фатален блясък ~

Ев...

Трябва да е приятел. Само приятелите я наричаха така. В повечето случаи се обръщаха към нея с фамилията й, а пациентите я наричаха с обич "Докторе". За тях тя бе и спасителен бряг, и хоризонт, в който с надежда се взираха. Боготворяха я... Съпругът й често се шегуваше "Твоите луди... Защо ли лекуваш лудостта им, като в крайна сметка... полудяват по теб! Но това вече е неизлечимо, по себе си съдя..."

... Режисьорът... Не се изненада... Все пак бе премиерата на филма му. За първи път се проявяваше и като сценарист. Дребните, хитри очички бяха скрити зад тъмни очила. Въпреки това го позна. Както в деня, когато го видя за първи път. Но от мъжът, прекрачил тогава прага на кабинета й, не бе останало и помен...

В онзи ден... Настани гъвкавото и поддържано за годините си тяло на стола срещу нея. Преметна крак върху крак, с финеса на стар буржоа. Изгледа я с премрежен поглед и самочувствие на познавач... Не една или две кандидатки за главни роли бяха минали през леглото му. Но докторката беше нещо друго. Имаше и ум в красивата й главица, което осезаемо липсваше на бившите му любовници. Не успя да задържи само за себе си, първата мисъл нахлула в главата му...

- Искам точно такава жена... И в леглото да пъшка с интелект!...

Това я развесели. Не искаше да си признае, че дори й хареса. От друг, тези думи биха й прозвучали доста вулгарно. Изречени от неговата уста, я забавляваха.Но, я изненада смущението му. Като, че ли да замаже положението, той отмести поглед към канапето под прозореца.

- Истина или мит са любовните истории, които би разказало диванчето на всяка красива психотерапевтка!?

- Добър сюжет за филм, Режисьоре... А измислица или реалност са пикантериите около всеки кастинг за главна женска роля!?...

Усмихна го умението й да излезе от създалата се ситуация. Затова реши да отговори...

- Въпреки, че ще удари по репутацията ми на отявлен Казанова, но поне за мен...

Усети фалш в думите му.

- Хайде, да не започваме разговора с лъжа. Рискуваме да сринем основите на все още неизграденото доверие между нас.

Беше добър играч. Винаги перфектно владееше правилата на играта, не рядко играеха и по неговите правила. А сега трябваше да се довери... Но как!? Като гледаше тези зелени очи... Блато, потъваш в тях... Бавно и неусетно... И безнадеждно... (Слепешката! Само така...)

Имаше нещо в нея, което те кара да останеш и да я гледаш. С нещо те предизвикваше, подканяше... и веднага след това те отхвърляше. Стресна го мисълта, че дори в представите си, не му позволяваше да я види гола. (Не, че стилния тоалет, слял се с тялото й, не беше прекрасна гледка) Ако му закриеха очите, не би могъл да я познае, прокарвайки ръка по голото й тяло. Ако е с дрехи, обаче не би я объркал. Започваха игра, в която само времето щеше да покаже кой е по-добрия...

Тръгна си с мисълта, че иска да я види отново...

На другия ден се върна, но придружен от съпругата си. От вчерашния Казанова нямаше и следа. Останали бяха само обноските, но този път отправени единствено към жена му.

Вниманието на психоложката бе привлечено от големия диамантен пръстен, който жената демонстративно тикна в лицето й, при тяхното запознанство. Личеше, че режисьорът скъпо компенсира извънбрачните си похождения. Но всичко е до време... И ето, сега трябваше да спасява брака им. Или поне това, което е останало...

- Аз съм неговата съпруга. Приятно ми е...

Жена... изгубила своята самоличност. Тя беше просто "съпругата" и най-страшното е, че това й харесваше. А може би паразитно вирееше под неговата сянка и това даваше самочувствие, което трудно можеше да бъде покрито.

Доста се бе постарала да изглежда добре. Но опита й да се направи по-млада, бе толкова несполучлив, че вместо желания ефект събуждаше единствено съжаление в околните.

Евелин отмести поглед към безизразното лице на режисьора. Плътните му устни бяха по момчешки нацупени и създаваха илюзията, че е вечно недоволен от нещо.

В следващия момент, изненадващо жената скочи и хукна към вратата. По погледа му прочете, че тези сцени са нещо, което вече не би го впечатлило. В коридора дочу кресливия й глас...

- Така ли ще ни помогне!? Като не откъсваш очи от нея... Видях те! Не отричай! Само да си посмял пак да отречеш...

Дори не се беше опомнила от случилото се, когато режисьорът се върна запъхтян в кабинета.

- Моля те, нека слезем в отсрещното кафене. Атмосферата тук подтиска жена ми. Дори мисълта, че ползваме услугите на психотерапевт я убива. Ако проведем разговора в непринудена обстановка, по приятелски... Моля те... Кажи - да!... Моля те...

Отчаянието, толкова неприсъщо за него, я трогна... Трябваше да извади най-силния си коз - "Душевадеца". Останал от едно време, от Професорът й... "Можеш да накараш човек да извади душата си пред теб... Оглеждаш я внимателно, почистваш я с памуче и я връщаш обратно в тялото му. Душевадец си, Евелин..." И се усмихваше благо и доволно...

- Да тръгваме...

С решителна стъпка закрачиха към заведението. Хубавото време на вън за миг отнесе тревожните й мисли.

Чу изсвирване на гуми... Обърна се! Слънцето я заслепи... Не, не беше слънцето... А пронизващ режещ блясък, идващ от връхлитащата ги кола... Като, че прободе зениците й. Усети, че някой я блъсна силно в страни и успя да й изкрещи... "Пази сееееее!"...

Всичко потъна в мрак... Само приглушеното и монотонно... Ев... Ев... Ев.... нарушаваше покоя на тишината...

Следва....

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf