От любовта, въздух не става

Отиде си щастието,

избяга далеч от моята душа.

Със студени капки реалността,

отмива мечтата за светлата сътба.

В мислите си аз се лутам,

търся отговор сега.

дали Господ има се питам,

чудя се къде изчезна радостта.

И дните се търкалят,

месеци летят.

Ала раните остават,

решени да ме изгорят.

В приказка живях аз,

приказка без край.

Но безмилостно съдбата,

реши да свърши моя рай.

В мислите си аз се лутам,

защо не мога да забравя?

Та нали живота продължава,

защо и аз не мога да го направя?

И ето пак бутилката обръщам,

отново мъката убивам с жал.

В какво ли се превръщам?

От сърцето ми остана само кал.

Хората се смеят, музиката свири,

защо и аз не пея – хайде, ти кажи ми?

Усмивката от лицето ми не слиза,

щастие от мене грее,

но вътрешно сърцето ми умира,

твойта обич в мене тлее.

Малко, по малко всичко се обръща,

от весел филм във ужас се превръща.

Но аз съм силен, аз съм борец... така твърди слуха.

Така че мъката прибирам и веселбата ще продължа!

А може би, някой ден ти ще осъзнаеш,

че от любовта въздух не става,

ала спомена и болката за винаги остават!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf