опит за новела - работно заглавие
Бурята бушуваше с пълна сила. Всичко, което не беше захванато здраво в земята, се въртеше и издигаше нагоре към небето. По стените на фунията бяха наредени в невероятна мозайка листа, хартийки, клончета, а сивкавият фон на прахта очертаваше съвършената й форма. Небето се загърчи от неистова болка, и от бездънната му паст започнаха да излизат огнени езици. Страшната картина се озвучаваше от спиращи дъха грохот и трясък. Беше просто една обикновена септемврийска вечер,валеше есенен дъжд. Дъжд, за който жадната земя мечтаеше отдавна, но гръмотевичната буря, която го придружаваше навяваше тъжно настроение и страх. До прозореца на своята стая стоеше едно малко, единадесет годишно момиченце и от очите му падаха, капка по капка, едри сълзи. Беше само, а навън беше толкова тъмно и страшно. Час преди да започне бурята зумера в стаята на баща й почна силно и продължително да звъни, а минути след това се чуха твърдите му стъпки по посока на заставата. Пак имаше обстановка. Представи си групата войници, начело с баща й, по калната и хлъзгава пътека край граничната ивица, брулени от острите, забиващи се като иглички в лицата им, струи на дъжда, представи си дългата близо три километра горска просека, нагоре, все нагоре до билото. Ледените тръпки на страха плъзнаха отново по тялото на момичето, стигнаха до гърлото и от него се чу протяжен стон:” Мамо…, толкова ме е страх, мамо”. Не дочака отговор, защото нямаше кой да й отговори, хвърли се към леглото, сграбчи с все сила малкото и топло телце на сестричката си, гърлото се отпуши и жални ридания огласиха тишината на стаята. Бурята като че се смили над страха и болката на детето. Гръмотевичният трясък започна да се чува все по-надалеко, докато накрая утихна съвсем. Дъждовните капки престанаха да се блъскат в стъклото, чуваше се само монотонното “кап…, кап…” на капчука, който замести липсващата приспивна, майчина песен и умореното, уплашено дете се предаде. Сънят изсуши сълзите, успокои тупкащото сърчице, гърдичките започнаха да се повдигат и спадат в равномерен ритъм. Нощта премина. Слънчевите лъчи започнаха срамежливо да се оглеждат в бистрите езерца по земята и нежно галеха окъпаните от дъжда листа на дърветата. Сетиха се и за малкото момиченце, което спокойно спеше. През пролука, между спуснатите пердета, закачливо погъделичкаха нослето, после челото, заиграха се в късата, подстригана по войнишки коса , после прехвърлиха ласките си върху сестричката му, която размърда ръчички в просъница, сякаш да им благодари и се обърна на другата страна. Почувствала ласката на слънцето като майчина целувка на разсъмване, малката стопанка на къщата се протегна сънливо, погледна часовника и скочи. Време беше да приготви закуската. Когато влезе в уютната кухня усети как непонятен страх сковава гърдите й. Беше прекалено тихо. Отиде до стаята на баща си, открехна тихичко вратата и погледна. В стаята нямаше никой. Спомни си, че той излезе през нощта, в средата на най-силната буря и някакво лошо предчувствие се загнезди в детското сърце. Върна се в кухнята, сложи филийките да се пекат, включи чайника, приготви маслото, конфитюра, сиренето и зачака. Когато започна да размазва маслото, усети, че ножа не го разнася равномерно, загледа се и разбра, че не в ножа, а в ръцете й беше вината. Трепереха и не я слушаха. В този момент изсвири чайника и момичето подскочи. - Какво ми става? – мислеше си то. Нещо не е наред – татко още го няма, а минаха около седем часа откакто излезе с войниците. Дали не са хванали още нарушителя. Бурята ги е забавила, но чак толкова? Трябваше да провери какво става. И с тази мисъл се насочи към сградата на заставата. Бе необходима само минута да стигне до там, но й се стори, че се движи бавно, затова се затича. Влезе тихо в сградата, но там всички бяха се събудили, приключили с утринния тоалет и всеки бе зает със задачите си. В дежурната стая се чуваше оживен разговор и момичето се насочи натам. Вътре имаше трима войника. В дежурната стая се чуваше оживен разговор и момичето се насочи натам. Вътре имаше трима войника. Остана коридора и се заслуша. Знаеше, че не е редно, но очакваше да чуе гласа на баща си и тогава тихо щеше да се прибере и да го чака в жилището. Не го чу да говори и тогава пак страх стегна гърдите й. Предчувствията й се оправдаха – говореха за майора - бил тежко ранен при схватката с нарушителя. Три куршума заседнали в областта на лявата плешка, и като по чудо не стигнали до сърцето, което щяло да отнеме живота на единственият й родител. Само преди месеци бе загубила най-любимото си същество – жената, която я бе довела на този свят. Мъката от нейната загуба все още не бе отшумяла, а сега…Майчината обич й липсваше. Сега имаше опасност да загуби и баща си. С котешка стъпка се доближи до вратата на дежурната, трябваше да разбере къде са завели баща й, какво са казалилекарите. Някой от войниците вътре,обаче, тръгна към вратата и момичето се принуди да влезе вътре.- Какво става? Татко го няма за закуска, притесних се и идвам да попитам дали не е отишъл някъде. Сестра ми още спи и прибягах набързо. Снощи много се уплаших от бурята, татко замина с вас, а и сега още го няма. Къде е? Моля ви, кажете ми защото нещо ми говори, че има неприятности. Тази вечер бурята бе толкова страшна и дори злокобна, притеснявам се за него. Кажете, станало ли е нещо? Войниците се спогледаха, единият от тях пристъпи към момичето, хвана го за ръцете и доста смутено му каза: - Виж, миличка, командира го няма в момента защото се наложи да замине до близкия град. Батко ти Ваньо, лейтенанта, бе ранен снощи и се наложи татко ти да замине с него. Спокойно, ние нали сме тука. Ако ви е страх през нощта ще ви пазим. Няма нищо страшно. Буря като буря. Ето слънцето изгря и денят сигурно ще бъде хубав. Ще си играете през деня край нас, ще ни помагате и всичко ще бъде наред. Нали? Детето само кимна с глава и мълчаливо тръгна обратно. Знаеше, че лъжата на войника целеше да я успокои, но щом излезе навън привидното спокойствие се замени със сълзи и приглушено хълцане. Не искаше да виждат, че плаче. Беше по-голяма и сестра й имаше нужда от нея. Трябваше да прояви твърдост и както я бе учил баща й – да се държи по-мъжки смело и отговорно. Сестра й наистина още спеше и затова отиде да поприбере в стаята на баща им. Седна на леглото му и се замисли за миналите години, когато всички бяха заедно. Майка им бе много лъчезарен човек, добра домакиня и непрекъснато приготвяше любимите им десерти, проявявайки невероятна изобретателност. Ваканциите бяха любимите й дни, защото само тогава можеха да бъдат и четиримата заедно. Сестра и беше малка, но момичето трябваше да ходи на училище. Тъй като заставата се намираше в ненаселено място нямаше къде да учи. Едната година бе в пансион за деца на военни, другата при едната баба, третата при другата баба, четвъртата пак в пансиона, а за тази не се знаеше. Оставаха двадесетина дни до началото на учебната година, но баща й не бе казал какво е решил. Спомни си как ходеха да се къпят в близката река, да ловят риба, беряха горски ягоди, къпини и всякакви други горски плодове. Разходките със сестра й бяха свързани и с ходене до митницата. Тя се намираше само на километър, там бе и единственият магазин, от който можеха да пазаруват неща, различни от тези във войнишката артелна. Бе истинско удоволствие да наблюдават ученията на войниците и бяха особено горди, че именно баща им ги обучава. Нямаше други деца, с които да играят, но имаха ролкови кънки, велосипеди и твърде малко момичешки играчки. Войниците много ги обичаха, често играеха с тях през свободното си време и в общи линии – не беше скучно. Малко деца имаха възможността да водят този живот и това караше момичето да изпитва чувство на превъзходство над останалите деца, тъй като водеше по-различен от традиционният им живот в града. Тази ваканция бе по-различна от предишните. Майка им почина преди няколко месеца. Сестра й изобщо не проумяваше защо я няма, не разбираше какво значи смъртта, но едно единадесет годишно момиче е напълно наясно с това, което бе станало и тази загуба бе най-жестокото преживяване през краткият й живот. Не успя дори да я изпрати докрай - припадна още по-средата на това злощастно последно пътуване на майка й до последното й жилище. Малкото момиче си мислеше защо смъртта е толкова жестока, защо отне живота на най-любимото й същество. Вече нямаше кой да ги буди с целувка сутрин, нямаше кой да ги утешава когато бяха разстроени, когато баща им като всеки военен се държеше по-строго и им се караше, наказваше ги за всяко провинение, изискваше желязна дисциплина, като че бяха войници. Обясняваше им, че всеки баща е по-строг към децата си, но това не значи, че не ги обича. Толкова много спомени като на лента се въртяха пред очите й.Събуждането на сестра й прекъсна потока от мисли и момичето отиде да й помогне с обличането, тоалета и да я нахрани. Трябваше да обясни на малкото дете, че баща им е отишъл до града и не се знае кога ще се върне, както тактично бе постъпил войника със самата нея.-Хайде миличка, ставай да се облечеш, после ще се измиеш и сядаме да закусим. Приготвила съм ти любимата ти закуска. Хайде, побързай!- А, татко няма ли да закуси с нас? – попита малката и след това забравило въпроса си хукна към масата.- Първо в банята, скъпа, после на масата. Татко го няма, но аз съм тук и правилата трябва да се спазват без да противоречиш. Свиквай защото вече си голямо момиче. Не искаш да те сметнат за невъзпитана или пък да се разболееш заради мръсните ръце. Но сега нямам време да говоря за възпитание – филийките изстиват, пък и днес имаме много работа. Татко е заминал за града, не знам кога ще се върне и ние трябва да приведем жилището в пълен ред. После може да се разходим, но само ако ми помогнеш да свършим бързо.Малката послушно се приготви и седна да закуси. Беше им скучно, защото бяха свикнали с компанията на баща им.Момиченцето изведнъж се сети за нещо и попита:- А ти откъде знаеш къде е заминал татко. Кой ти каза?- Един от батковците дойде да ме предупреди, за да не се притесняваме – излъга каката и отново се замисли. Предчувствието, че нещо се е случило с бащата се потвърди от подслушания разговор, но много й се искаше да го види и да разбере как е. Закуската приключи бързо и двете сестри се захванаха за работа. Доколкото бе възможно малката помагаше, по-скоро пречеше на кака си, но присъствието на малката й сестра и непрекъснатите напътствия кое как се прави позволиха поне за малко да отклони мислите си в друга посока. Вече бяха приключили и тъкмо обмисляха какво да правят на вратата се почука. Беше един от войниците.- Момичета – каза той – отивам до митницата, свършили са цигарите в лавката, пък и друг неща трябва да се купят. Не искате ли да дойдете с мен и да се разходите. Пък и вие ще си вземете каквото искате. Ще дойдете ли?- Да, да идваме – извика малката и хукна да се преоблече.Използвайки отсъствието й момичето реши да попита :- Татко не се ли е обаждал? Знаеш ли кога ще се върне?- Не, не се обаждал, но сутринта като тръгваше каза, че ще забави два-три дни. Поръча да се грижим за вас и толкова. Момичето разбра, че няма да изчопли информация, примири се и отиде при сестра си за да се приготвят за разходката. Тръгнаха след минути. По пътя малката тичаше напред - назад, късаше цветя, викаше, смееше си, закачаше баткото и кака си, но и двамата взимаха участие без въодушевлението, което присъстваше при предишните им разходки. Да се движиш в района на заставата бе истинско удоволствие. Единствено асфалтираното шосе и движещите се по него коли, пътуващи за съседната страна, даденостите на природата бяха почти непокътнати. Гората отдясно, покрила планинския масив изглеждаше толкова величествена, че погледът оставаше прикован. Непокътната , красива тази гледка омагьосваше очите и те не можеха да се отделят от нея. Ако все пак успееш да се освободиш от тази магия и погледнеш отляво, тогава ще видиш зеленият килим на полянките, осеян много и различни цветя. Такъв красив килим не би могъл да изработи и най-добрият килимар на света. Като прибавим и виещата се през него рекичка гледката наистина, бе истинска магия. Ето защо двете момичета обожаваха дните, които прекарваха при родителите си. Струваше им се, че никъде по света, доколкото можеха да имат представа от него, няма наистина, бе истинска магия. Ето защо двете момичета обожаваха дните, които прекарваха при родителите си. Струваше им се, че никъде по света, доколкото можеха да имат представа от него, няма такова красиво място. Нищо в природата около тях не беше се променило, промени се животът в къщи – замисли се отново момичето. Откакто майка им я няма нищо не е същото. Татко стана по-нервен, често стои замислен и не чува какво му говорят. Това не е характерно за него. Мама го наричаше на шега Наполеон, защото нищо не убягвало от погледа и слуха му. Ето, тази нощ също бе доказателство за промяната му. За толкова години служба на границата, при толкова заловени нарушители, нито веднъж не е бил раняван, нямало е и ранени войници. Момчетата го слушаха не толкова по задължение, а защото усещаха бащинската му грижа за тях. Обичаха го и бяха готови да изпълнят всякаква заповед – имаха му доверие. А сега лежеше прострелян в болницата. Не можеше да повярва. Войниците страдаха като нея, но се стремяха да не го показват. Момичето знаеше това и малко се поуспокои, че не е сама в болката. Притеснението поосвободи свитото й сърце, тя се затича след сестра си, опитвайки се да отвърне на желанието й да си поиграят. Митницата беше вече на стотина метра, когато ги настигна джипа на заставата. Шофьорът му слезе и каза нещо на другия войник. След малко ги повикаха.Момичето и сестра й се върнаха при тях. Единият от двамата я дръпна настрана и й каза:- Слушай! Баща ви се обади и поръча да ви закараме до града. Качвайте се, за да ви върна до заставата. Преоблечете се бързо и след десетина минути ще тръгнем. Разбра ли?- Какво става? Защо е това бързане? – уплашено попита момичето.- Нищо особено, но знаеш,че всяка заповед трябва да се изпълнява.Баща ти ми нареди така и аз изпълнявам. Това е. – отговори войника. Приготвиха се бързо. Момичетата знаеха, че баща им обича точността, в къщи всичко бе подредено на мястото си, така че наистина до десетина минути вече бяха на път. Шосето следеше извивките на реката, която минаваше като сребърна нишка през обагрената в зелено долина. Винаги, когато пътуваха, очите на момичето запечатваха като на кинолента полянките, дърветата, къде реката се разширява или стеснява. Можеше, с почти математическа точност, да определи всяка промяна. Помнеше местата където има къпинови или малинови храсти, къде са полянките с горски ягоди или вирчетата, в които има най-много риба. Колко пъти бяха изминавали този път, колко кошници с горски плодове бяха набрали, почти през ден на трапезата им се сервираше риба, уловена от нея и сестра й. Имаше дни, в които ходеха и четиримата заедно на риба, но беше по-интересно, когато рибата в живарника е резултат от упоритото чакане на тях, двете. Баща им казваше, че риболова е спорт, който тренира не мускулите, а характера. Търпеливост, изчакване, обмисляне на ситуацията, за да се вземе най-правилното решение. Това са част от качествата, които шлифова този, на пръв поглед муден и безинтересен спорт. Качества, които са крайно полезни в живота на човека. Прибързаните действия водят до неприятности, именно заради недостатъчно отделеното време за обмисляне на ситуацията. Прибързаните отговори водят до комични или трагични резултати.”- Дори и да си много умен, да знаеш много, един необмислен отговор може да създаде негативно впечатление в околните, особено у тези, които не те познават. Цитираше Чудомир, който казва за Лъжлив Съби, че като измислел прякор на някого той му залепвал като “лъжица в масло” и “с ръки сапун да го триеш, не можеш да го изтриеш””. Е, момичето не винаги успяваше да спазва това правило, но упорито стоеше по няколко часа на реката, пък макар и резултата да бе две-три рибки. Важна бе не рибата, а тренировката. Двадесет километра не са много. Джипа се движеше бързо. Замайващата я гледка се смени. Тя отърси глава и погледна напред – виждаха се първите къщи на града. Още малко и ще видят баща й. Обърна се и видя, че сестра й спи, погали я нежно, за да я събуди. Детето отвори очи, надигна се и попита”- Пристигнахме ли вече? Огледа се сънливо, но в един момент подскочи и извика:- Стигнахме, стигнахме, ето го моя магазин. Ще ми вземеш ли сладолед?Хайде да спрем, моля ти се! Напрежението отново бе завладяло съзнанието на момичето, но малката не знаеше нищо. Защо да й показва, че нещо не е на ред. Всеки път, когато идваха в града от този магазин купуваха сладолед. За да е всичко както преди тя помоли войника да спре, слезе от джипа и влезе в магазина. Поздрави продавачката, тя ги познаваше и веднага се насочи към хладилника със сладоледа.- Шоколадов, както винаги, нали – попита тя.- Да, шоколадов – отговори момичето и за разлика от друг път мълчаливозачака.- Какво има? – попита продавачката. Къде загуби усмивката? - А, нищо. Малко ми се спи. Тази нощ бурята не ме остави да мигна и сега ми е криво. - Сами ли сте? Татко ти май го няма с вас. Исках да му поръчам нещо, но не е спешно. Кажи му, че ще се обадя по телефона.Момичето обеща да му предаде, взе си довиждане и излезе. Сестра й нетърпеливо заотваря сладоледа, но тъй като можеше да се изцапа момичето го взе и й го отвори. Очичките на детето грейнаха щастливо при вида на желаното лакомство. Очаквайте продължение...
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: silvanka
раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2007-09-11
прочитания: 178
точки: 5 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 0 ( виж препоръчалите )
|
