През деветте кръга на...самопознанието

И аз съм родена за слънце, за смях
и аз съм човек, подобно на всички
и аз за любов и за нежност копнях
и аз забелязвах как никнат тревички.
И мен са ме ягоди мамили, смигали
и вятър в косата ми златна се губеше
и мене роса се е вплитала в миглите
и топлият летен дъжд нежно ме любеше.
Бях малко дете. По поляните тичах.
И макове късах, и маргарити.
Наивно ги питах дали ме обичат
и нямаше тайни от мене укрити.
И аз съм се къпала в нежния цвят
в градините пролетни с плодни дръвчета,
а после обирах узрялото лято
във тежките праскови - златни кюлчета.
Крещяха и в моя свят кървави залези
и морски вълни се разбиваха с писък,
и в моя свят волно се рееха гларуси...
...Всеки за този свят песни би писал.

Но исках да зная коя съм, защо съм
и тръгнах по пътя на свойто познание.
По пътя надолу задавах въпроси -
Защо съм родена, в какво съм призвана?
И нямаше болка, и нямаше страх,
и тичах безгрижна, едва осъзната.
Все още огнени ягоди брах
и слънце плетеше косата ми златна.
И все по поляните с вятъра тичах,
и люлки люляха на месец лъчите.
Все още обичах, обичах, обичах
и рози цъхтяха и в мойте очи.
Все още дете, като червената шапчица
де пълнеше кошничка с гъбки и цвят.
И как да узнае - ще бъде излапана...
Тя тичаше смело през вълчия свят.

А после? После, усетих нечии устни.
И тази невинност превърна във зрялост.
А детските ягоди станаха чувствени.
...Страстни сърца със кисела сладост.
Берях маргарити, букети красиви.
Не питах, а знаех, че той ме обича.
Сияех от обич безкрайно щастлива.
Бях нечие първо, последно момиче.

А после? После, обърка се пътя.
Заплетохме стъпките блудни във тръни.
Потънахме в сенките страшни и тъмни
и нямаше как назад да се върнем.
А после..."през девет ли кръга на ада"
ще трябва да мина сама и в страдание.
Крещях "Не, не искам, не искам да страдам.
Ягоди искам, не самопознание!"
Пътят бе дълъг и често пропадах.
Пътят ме водеше в центъра - себе си,
Паднех ли - ставах, все пак бях млада.
Когато си млад, да станеш е лесно.

Потече животът ми адски осъден
дотегнал до смърт да копнея за края.
Магия ли беше, която се сбъдна
нещастна навеки да бъда? Не зная.
Но ако главата във пясък забия
нима ще разцъфне светът в розов цвят,
нима аз от своя си ад ще се скрия?
Аз трябва да зная за черния свят
на спомени призрачни и орисии
прибрани в килера реликвени вещи,
които грижливо от себе си крия.
Но трябва ми смелост със тях да се срещна.
И трябва във себе си да ги надвия.
А време е,тежкия камък от плещите
да смъкна и на прах да го стрия.

Знам, че светът и без нас продължава.
А ние сме в него вплетени ребуси.
Никой не искам да ме съжалява
по-много отколкото аз сама себе си!

Искам пак обич, искам пак слънце,
искам в живота си много от тях,
искам смеха си, дързък и звънчев,
искам да бъда каквато си бях!

Искам да тичам със вятър по пясъка,
живи слънца, не слънцата измислени
искам да върнат в живота ми лятото!
И не във съня - да живея наистина!

Ягоди искам за мене да зреят,
жадна за техните страстни целувки.
Искам сред птичия свят да живея.
Дълго се скитах, уморих се от лутане!

Сън бе животът, бавно пробужда се.
Болката в сън е по-малко парлива.
Искам да зная, че някому нужна съм.
Само тогава ще бъда Жива!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf