Вълшебните цигари на Ани-Глава 1

“Как започна всичко...”

Беше към 11 сутринта, сравнително топъл летен ден. Улиците бяха малко пусти, а хората вече бяха започнали да се готвят за края на сезона.

Ани бе на 13 години и живееше в малко градче. Сравнително ниска и доста тиха, обикновено тя не се набиваше на очи. Имаше бледа кожа, зелени очи, гъста, светло кестенява коса и болнав вид. Никога не се бе харесвала. Живееше с мисълта, че е дори и най-грозният човек на света е по-хубав от нея.

Тя живееше в София, но всяко лято прекарваше по улиците на малкото градче Амазеник. Това беше любимото и' място, искаше и' се никога да не тръгва от там. Баба и' и дядо и', при които живееше, докато е там, бяха доста строги. От малка я караха да помага в домашната работа и я стягаха по строг режим. Те бяха консервативни хора с типични за годините си разбирания. Понякога притесняваха Ани със своя тежък нрав, но въпреки това тя предпочиташе да бъде при тях, от колкото у дома си.

Майката на Ани бе починала в тежка катастрофа. Дали заради това или заради друго, баща и' беше много странен човек. Обичаше да се усамотява, нямаше много приятели и дори не общуваше много с тези, които има. Той не обръщаше много внимание на Ани. Грижеше се за нея, колкото да е нахранена, прибрана и да има дрехи на гърба си. Работеше от зори до мрак и вечер, когато се прибере, не искаше да мисли за нищо – просто се отпускаше на балкона и гледаше забързаните светлини от 9-тия етаж.

И това лято, както всички други преди това, Ани лудуваше из Амазеник. Вече беше към края на Август и си личеше по всичко – сякаш дори и птиците пееха по-тъжно. Да, есента идваше.

- Хайде, Ани, побързай! - подвикна едно момиче, което бързо тичаше към реката. Беше висока девойка с палаво руси коси, пуснати волно да се веят. Имаше обло, бяло лице с две блещукащи сини очи. Нослето малко и право с дълго чело. Красавица.

- Не мога толкова бързо, изчакайте ме! - почти проплака Ани, опитвайки се да настигне другите. Бяха решили да отидат да поплуват в реката до града, тъй като това бяха последните дни преди училище и всички знаеха, че ще са заедно пак чак след една година.

Денят скоро щеше да свърши. След няколко часа игра и лудуване, всички се бяха отпуснали на детска площадка в една малка градинка. Две люлки бяха счупени, а на другите две се бяха отпуснали безжизнено Марсел и Ради. Двамата бяха най-добри приятели още от малки, но напоследък останаха без теми за разговор. Вече беше започнало да се смрачава, а времето – да се разваля. Бяха се събрали почти всички деца от квартала. Някои говореха, някои мълчаха.

Тогава Милена реши да си запали цигара. Тя беше най-голяма от всички – на 16 години. Извади малко измачкана кутия с няколко цигари в нея. Всички я гледаха с ококорени очи. Никой друг от компанията не пушеше. Тя се направи, че не забелязва изумените им погледи. Запали цигара и вдиша дълбоко с наслада, усмихна се леко и гримасата на лицето и' се промени. Сякаш някой и бе вдъхнал сили и щастие. Бавно прокара поглед през лицата на другите деца.

- Ще ви влезне някоя муха в устите – каза с очевидно задоволство. Тя обичаше да бъде център на внимание и го постигаше с завиден успех.

Всички деца и' завиждаха, искаха да бъдат като нея – интересна, винаги различна, всички я познаваха и харесваха. Всичко, което може да иска едно дете в тези години.

Ани също я гледаше, а в нейната глава се лутаха подобни мисли. Тя винаги бе мечтала да бъде харесвана от всички, но не се получаваше. Винаги си купуваше най-модерните дрехи, слушаше, каквото слушат и другите, смееше се на шегите им. Но те не я приемаха, не допускаха тя да се превърне във водач на компанията.

Вече беше тъмно. Всички се бяха разотишли и Ани се прибираше сама към къщата си. Странно, но улиците бяха притихнали. Лампите не светеха, почти всички къщи бяха тъмни. Вечерта бе станала още по-хладна и сякаш тънко покривало от тюл бе прегърнало квартала. Мъглата ту ставаше по-гъста, ту изчезваше. Обикновено, по това време хората вечерят, гледат телевизия, но днес беше различно.

Ани не бързаше. Вървеше бавно и размишляваше. Различни моменти от живота и' минаваха пред очите. Сети се за първия ден в училище, когато само за нея нямаше столче. Сети се как преди няколко месеца я бяха забравили с вързани очи, след игра на Сляпа баба. Всякакви спомени извираха от ума и', без да може да ги спре. Беше време да направи нещо, да промени нещата.

Вървейки, с тази буря в главата си, Ани забеляза нещо блещукащо, заплетено между решетките на една шахта. От начало не му обърна внимание, но сякаш то усети липсата на интерес у нея и започна да сияе още по-силно. Тя се наведе и се вгледа. Беше чисто нова кутия с цигари – даже неотпечатана. Понечи да я хване, и изведнъж светлината изчезна. Ани не знаеше какво да прави, дали не си въобразяваше? От доста време бе спряла да вярва в чудеса, нима сега и' се случваше такова?

Чуха се стъпки. Тъмнината беше твърде наситена, за да види хубаво, но беше убедена, че има някого. И започна да различава човешки образ в далечината. Вървеше бързо и точно към нея. Тя се притесни, грабна кутията с цигари и си я пъхна бързо в джоба. Изправи се и продължи към къщата на баба си и дядо си, без да поглежда назад.

На другата сутрин се събуди, изпълнена с желание като дете на Коледа. Не се бе вълнувала така, от рождения си ден насам. Беше много рано и още в стаята властваше мракът. Тя бързо се измъкна от завивките и седна пред нощното си шкафче и отвори вратичката плахо. Беше скрила съкровището си под книгите, които трябваше да чете през лятото. Извади кутията с цигари и се втренчи в нея. Красиви златни надписи я багреха, оформящи марката на цигарите - “Еннио”, а ароматът, който се носеше бе толкова опияняващ...

Ани поседя така близо половин час. Игривите слънчеви лъчи вече се мятаха из стаята и сякаш играеха на гоненица. На дневна светлина стаята на момичето беше като истински палат на принцеса. Стените бели и чисти, пухкаво, грамадно легло, препълнено с меки възглавници, обвити в нежни, розови коприни. Почти всички стени бяха в картини и рисунки, а рафтовете бяха препълнени с красиви порцеланови кукли. Ани ги обожаваше – от малка се бе влюбила в красиво нарисуваните им лица, които сега блещукаха под слънчевите ласки.

Тя беше объркана. Знаеше, че не трябва... че е грешно, но как да устои? През главата и' запрепускаха мисли като стадо диви коне. Бавно отпечата целофанът върху кутията и я отвори. И там бяха те &Nash; прилежно наредени, красиво оформени, ухаещи на истински тютюн. Ани и преди бе виждала цигари, но тези бяха различни... бяха примамливи. Сякаш се опитваха нежно да я накарат да се влюби в тях. Ухажваха я.

Всичко беше ясно. Момичето затвори кутията и припряно нахлузи маратонките. Отвори тихо вратата на стаята си и огледа коридора от край до край – нямаше никого. Бавно пое стъпало по стъпало на долу. Мина покрай малкото прозорче на стълбището и забеляза, че е учудващо светло. Обикновено тук последно огряваше слънце, но днес сияеше заслепително.

Все още всички спяха – дори и котката се бе свила на кравай на стола пред камината, която вече не гореше.

Стаята, широка и прилежно подредена, бе тиха и спокойна. Единственият шум идваше от големият, антикварен часовник, който седеше на стената. Той бе семейна реликва – ръчно изработен от пра дядото на Ани. Баба и' го гледаше като писано яйце – почистваше и най-дребната частичка внимателно и го лакираше периодично. Изглеждаше като нов.

Момичето бавно се понесе към антрето, притискайки джоба си. Тя знаеше, че няма как да изпаднат, но въпреки това се притесняваше.

Излезе пред къщата и се огледа – все още нямаше никого. Улиците на Амазеник все още се събуждаха. Само някои улични кучета се разхождаха, най-вероятно отиваха към любимите си места за припек, след като нощта е преминала.

Ани тръгна с бърза крачка надолу по улицата и периодично се обръщаше назад, за да види, дали някой не я е усетил.

Искаше да излезе от градчето... да отиде някъде, където никой няма да я притеснява. И знаеше точно къде.

От малка, Ани бе свикнала да прекарва много време сама. Беше си намерила тайни места, където може да се отпусне и да прави, каквото си иска, без опасност някой да я види. Едно от тези места бе точно зад хълма, който се намираше от другата страна на реката. Тя мина по дъсчения мост, който само изскърца тихо и продължи към любимото си място.

Вървеше бързо и нетърпеливо – нямаше търпение да остане сама с цигарите си. Мина по добре познатата пътечка, но този път дори не гледаше пейзажа. Не погледна разцъфналите цветя, не погледна към реката, която от там се виждаше идеално... дори и не забеляза няколко големи камъка, в които се препъна.

Вече се бе изморила малко, когато пред нея се разкри очакваната гледка – едно грамадно, старо дърво с корона, колкото цяла къща. Под него бе леко стръмно и след това пак се изравняваше. Бе идеално.

Ани седна там, където сядаше и като малка и припряно извади кутията с цигари от джоба си. В първия момент се огледа – всичко беше точно, както си го спомняше. Единствената разлика бе, че храстите и дръвчетата бяха станали по-големи. Глухо се чуваше ропотът на реката, няколко врабчета бяха кацнали на един клон и чуруликаха. Беше също толкова красиво, както и последния път, когато беше дошла.

Ани отвори кутията, извади една цигара и запалка. Постави цигарата в устата си и почувства огромна наслада от вкуса и'. Понечи да я запали, но се почуди, дали прави каквото трябва. “Ами, ако не трябва да я паля” - но в следващия момент се сети, че ако не я запали няма как да я изпуши. Възпламени запалката и я понесе към края на цигарата. Тя задимя и започна леко да гори. Ани дръпна, вече загасената запалка и погледна към цигарата в очакване. Тогава осъзна... тя не знаеше какво да прави – не знаеше как се пуши. Цигарата беше започнала да изгаря, а момичето седеше и не знаеше как да продължи – дръпна я от устата си, огледа я, вкара я отново и се опита да си поеме дълбоко дъх. Тя се закашля силно и цигара падна върху чисъо новата и зелена блузка – беше подарък. Момичето подскочи нервно и изтръска блузката си, но горящата цигара вече беше оставила отпечатък от изгорено точно върху едно от цветенцата на блузката. Ани настъпи няколко пъти цигарата, докато се увери, че е загасена.

Ами сега? Държейки кутията с цигари, тя се паникьоса и започна да премисля какво не прави, както трябва. Започна да си спомня какво точно са правели хората, които е гледала да пушат. Всички си поставяха цигарата в устата, но после какво правеха? Започна да си представя баща си с цигара – замислен издишаше топки пушек и гледаше втренчено вестника. Представи си и чичо си, който пък пушеше голяма лула и в момента, в който я запалеше, от нея се разнасяше дълбока миризма. Представи си и Милена – поставяше цигарата в устата си, правеше грациозно движение със запалката и сменяше гримасата на лицето си... точно така, това беше отговора! Милена – щеше да я попита как точно да се справи. Ани никога не е била приятелка с нея, но за такова малко нещо все щяха да се разберат.

Събра си нещата и хукна надолу, обратно към къщите.

Обикновено, по това време, Милена все още спеше, тъй като се прибираше рано сутрин. Ани забърза по пътя към къщата и' и се замисли, че никога преди не и' беше ходила на гости. Беше запомнила адреса, тъй като скоро попълваха бланки за абониране към списание, но всъщност никога не бе виждала самата къща. Стигна до магазина, от където цялото градче пазаруваше и видя, че трябва да завие на дясно, това и направи. Тръгна на долу по улицата и с всяка крачка, сякаш ставаше все по-мрачно. Тя погледна на горе и видя, че времето не се е променило – бе все така слънчево. Тогава осъзна, че сградите в тази част на града са тъмни, стари и порутени. Вървя около 15 минути, докато не видя стара, полуизтрита табелка, гласяща “Непентес, номер 26” - това трябваше да бъде. Табелката бе закачена върху висока стена, цялата в пукнатини и тук там недозидана. Точно до нея имаше дървена врата, боядисана в черно. Нямаше звънец и Ани почука няколко пъти. Изчака, но никой не отвори – при по различни обстоятелства, това би бил моментът да си тръгне, но сега беше различно. Тя трябваше да се види с Милена, за това положи ръка върху дръжката и я натисна леко. Вратата се отвори с лекота и Ани престъпи в двора. Откри се странна гледка пред очите и' – голяма поляна, която явно не бе косена отдавна. Имаше огромни дървета, много плевели, храсти, големият зид и една огромна къща. Ани се изненада – не очакваше Милена да живее в такава грамадна къща, макар и запустяла.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf