Седнал зад голямото бюро от масивно дърво, наблюдаваше отблясъците от припукващия огън. Облегна се и нервно запали цигара. Горчивият дим сякаш му даде глътка живот. Дръпна си отново - бавно и дълбоко. Усещаше как отровата на цигарения дим изпълва дробовете и през кръвта се разпростира до всеки орган, овреждайки го необратимо...усещането му хареса.
При тези мисли тънките му устни се извиха в нещо, наподобяващо усмивка, но леденосините му очи останаха все така безчувствени.
Отвори най-горното чекмедже на бюрото и извади красива кутия от слонова кост обкована със сребро. Постави я пред себе си и като не я изпускаше от очи я премести няколко пъти по тъмната повърхност на бюрото. Когато реши, че мястото е добре избрано стана и извади гарафа пълна с кехлибарена течност. Напълни кристалната чаша, която жадно поглъщашевсяка капка от скъпото питие, Отпи една глътка и в главата му нахлу спомен, който го накара отново да направи призрачното подобие на усмивка. С тих шепот изрецитира:
"изрядко - миг - упивания сладостни
от майски лъх и бисерна роса -
и пак сълзи, пак пътиища нарадостни,
ридания и тъмни небеса"
С тежка въздишка седна отново: "Искам да съмне...Ще съмне ли?" - плаха надежда си позволи дасе прокрадне за миг в отнесените очи, но усетила в миг абсурда на поевяването си точно тук и точно сега отново се скри дълбоко... може би завинаги..."Никога веч" - сякаш устните му сами отрониха тези думи.
-Никога веч! Никога веч! - продължиха да повтарят безмилостно, докъто сълзите се стичаха в чашата...
Тъмнината не ще се вдигне никога веч и слузестите й пипала щяха да се затягат все по-силно и по-силно около шията му без да обръщат внимание на нито една негова молитва ... безмилостна и студена щеша да му напомня за всичко пропиляно, изгубено недовършено ... за мечтите ... "мечти без път, мечти без цел постигнали" за смъртта на единствената светлина в мизерния му живот...
Не! Той няма да го позволи! В очите му пламна искрица на решителност. Посегна към бюрото...

* * *

Като красива картина пурпурните пръски караха окото ми да вижда най-различни фигури в неясните им очертания...колко жалко за хубавия тапет.. цигарата догаряше в ръката му и разпръсваше своята отрова из мрачната стая а охунят в камината палаво се отразяваше в немигащите му, мъртви очи. Вадичка кръв кръв проправи своя път от дупката в слепоочието му, през ръката и закапа от протегнатия му пръст върху падналата изящно изработена кутия от слонова кост, обкована със сребро, където до преди малко се бе сгушил старинния пистолет.
Макар и мъртви устните му показваха спокойствие и радост от добре свършената работа...и само да можеха щяха да кажат:
"и в кротко упоение душата
заспива в златний скут на вечността"
------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: felix
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2007-11-09
прочитания: 189
точки: 16 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7751
   Автори: 2105
   Произведения: 48996
   Съобщения: 212661
   Лексикони: 2309
   Коментари: 73704
   SMS-и: 809
   Снимки: 4954