|
ПОСЛЕДНИТЕ МОЛБИ НА СТАРЕЦА
ПОСЛЕДНИТЕ МОЛБИ НА СТАРЕЦА
Времето летеше, препускаше и сякаш на вихрушки променяше всичко. Сезоните се меняха, а годините отлитаха бързо. Нощта поглъщаше жадно деня и сякаш някаква прокоба дебнеше наоколо. Всичко беше сковано от нещо тайнствено, от нещо страшно и неразбираемо.
Листата шушукаха на свой език, а дърветата вбесени може би от техния разговор се поддаваха на силния вятър, който огъваше всяка тяхна клонка. Въздухът ставаше студен и всичко се беше изпокрило някъде. Настъпвайки бавно, но властно бурята идваше. Първо обхвана малкия кей, заигра се с лодките, погъделичка фара, а след това се стрелна по брега. Раздуха пясъка и разсърди морето. То сякаш отговори на повика и със съгласие. Сприятелиха се. Изляха гнева си върху сушата. Вятърът им помагаше. Като тесте карти той разхвърля керемидите от къщите, почука на всички врати и се облече в дрехите от просторите. Изля се порой. Морето с ярост бушуваше. Вълните бясно се разбиваха в каменния кей и рисуваха мрачни картини върху пясъка. Един гръм като с електрически ток прониза стария дъб в местността Гьола и той, като попарен, с грохот се прекърши на две, падна и се окъпа в леденостудената вода на реката. Бурята вилня цяла нощ и накрая се успокои. Ведрото утро с радост настъпи над малкото селце. Слънцето поздрави полята и горите с лъчите си, а после се огледа в калните локви. Камбаната на малката и схлупена църква „Успение Богородично” огласи със звъна си всичко наоколо. Въздухът беше по-чист от алпийски и по свеж от рилска студена вода. Дъждът беше отмил праха по ламарините, покривите и дворовете.
Пролетта постави началото на нов живот за обитателите на селцето. Бай Михал с радост посрещаше посетителите на храма и на всекиго раздаваше по китка здравец. Той беше около 60-70 годишен старец с побеляла коса. Лицето му беше винаги усмихнато, винаги приветливо и спокойно. Ни една жилка не трепваше по него. Той беше клисар в църквата, грижеше се за малкото четвъртито дворче, за попските гробове и най-вече за храма. Целият му живот на село беше преминал в безспирен земеделски труд на нивите, в грижи за сирачетата в сиропиталище „Доброта” и в любов към Бога. Той притежаваше вродена скромност и не натрапчивост и винаги успяваше да спазва празниците, да се черкува тихо и достойно. Душата му беше по детски искрена, чиста и смирена, плод на обичта и вярата. Хората го обичаха и тачеха. Често се вслушваха в съветите му.Думите му докосваха чувствителните сърчица на децата от сиропиталището и те с любов и вперени очи слушаха разказите му. В него нямаше гордост, нямаше злоба, нямаше го и онзи страх от смъртта, който преследва повечето хора. Старецът успяваше да научи всяко момиченце, всяко момченце да казва „Отче наш”, и всяко вярваше, че един ден ще намери свой дом и свое семейство.
Често с майсторство разказваше поучителни истории и приказки, така че след разговор с него децата си отиваха не само по-обогатени, но и някак пречистени и с желание за живот.
Всяка година няколко дни преди Великден Бай Михал минаваше от къща на къща с дървена кутия в ръка и събираше дарения за децата. С парите купуваше яйца и козунаци за сиропиталището. Обичаше да вижда радостта и грейналия поглед на всяко дете. Дечицата бяха неговия дом, неговата утеха. Гледайки малкия Лазарчо той виждаше себе си. И старецът беше израсъл сираче и беше изпитал същите чувства, същата болка и празнота от това да си без родител и без дом.
Както бе дошла пролетта така и си отиде. Настъпиха тежките и морни летни дни. Горещината задушаваше живота наоколо. Слънцето пекнало жарко сякаш изпепеляваше всичко, возкипваше водата в реките и изсмукваше и малкото влага в земята. Някаква греховност тегнеше над селцето, някакво страдание бе дошло. За около месец-два много мъже от селото починаха и оставиха работни жени и невръстни деца сами. Никой не знаеше какво точно става, каква наказия се бе стоварила над хората. Бай Михал гледаше с влажни и тъжни очи погледите на плачещите жени и деца, който се молеха в храма. Срещаше и свирепите, зли и яростни погледи на останалите.
- Покайте се за греховете си-съветваше ги старецът. Но като че ли никой не вярваше в словата му. Настъпиха тежки дни. Хората се озлобиха и започнаха да се проклинат един другиго. Чистите душици на децата от сиропиталището не проумяваха как само за няколко месеца всичко се беше променило до неузнаваемост и някаква огромна болка се бе загнездила в детските им сърчица, раздирани от мисли, болка и много горчилка.
Дните минаваха, а наказията с всеки изминал час ставаше все по-тежка. Много домове се зачерниха и много дворове станаха по-пусти и безлюдни от пустиня. Чувстваха се само миражните помисли за отминалите щастливи дни.
Дойде зимата. Със своята снежна и властна ръка, тя скова реките и земята. Лютият студ изостряше напрежението у хората. Наближаваше Божик, а народът беше все по-тъжен и унил, по-блед от лютика. Тежка участ сполетя и Бай Михал. Една счупена греда от изоставения и порутен храм в местността Гьола падна и го затисна. Едвам го занесоха при доктора в сиропиталището.
Единственият старец беше наясно с Божието наказание. Още преди години хората от селото бяха изоставили стария храм „Света Петка”, и сега Бог ги наказваше.
Бай Михал лежеше почти безжизнен, уморен и прежълтял на старата кушетка. Очите му бяха свити, влажни и липсваше онзи техен блясък на радост. От време на време трепваше по някоя вена на жилестите му ръце, сякаш, за да подскаже, че в него все още има живот.
Малкият Лазарчо наблюдаваше с топлите си и любопитни кафяви очи стареца и шепнеше „Отче наш”. Бай Михал го видя и привика до себе си. Старешките очи се насълзиха от болка и две чисти и невинни сълзици, като кристалчета, капнаха от тях.
- Направете курбан в храма „Света Петка” и Бог ще избави всички ни от страдание. Помолете се с чистите си и добри сърца за всички от селото и укрепете черквата-това е първата ми молба към вас.
Докторът и двете жени, които помагаха слушаха заедно с децата думите му. Те вътрешно знаеха, че в тях има много истина.
- И сега последната ми молба-изрече старецът.
- Погребете ме под старата липа в двора на църквата и от време на време си спомняйте за мен.
Тялото му потреперва и със своята остра коса смъртта го прибра при себе си завинаги. На лицето му се долови тиха и смирена усмивка. А хората в стаята стояха поразени от думите на стареца. Изпълниха молбите на Бай Михал и Бог се смили над грешните им души, а те и до ден днешен продължават да споменават, с добро, името на стареца.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: kisssa
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2005-12-01
прочитания: 195
точки: 0 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 0 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 8183
Автори: 2266
Произведения: 54625
Съобщения: 254945
Лексикони: 2611
Коментари: 86135
SMS-и: 822
Снимки: 5644
|
|
|
