Самотница

Вдовица черна със черна наметка,

забулена в злокобна тъма,

пръсти хладни протяга в мъглата,

А вее там вятърът бурен

разпилява косите й над пропастта,

и реже в свойта заблуда

за мен, парче по парче самота.

Че вперила поглед напред към морето

чака тя своя изгубен любим,

а живота минава и вехне полека

и някак ни учи как да простим.