* * *

След толкова време … Забравях те вече години!

И толкова пъти те молих, нали: “Забрави ме!”

И своята болка прилъгвах и галех насън –

дано да премине, да стихне и нейния звън.

Лете питах морето: “Да обичам ли още? Кажи ми!

Ако трябва да лъжеш, тогава поне излъжи ме!”

А вълните замислени тоя отговор носеха там:

“Да обичаш ли още?? Не ме питай! Не мога… Не знам.”

После зимата питах, а след нея и пролетта:

“Мога ли пак да обичам? Ще повярвам ли пак в любовта?”

И пак нищо. Само полъх безмислен и сам –

недокоснат от думите, без утеха, без чувства и... ням.

Само тъжната есен – тя, която ни запозна

и погали сърцата ни с тази нежна и властна мечта,

плахо сведе очи и ми каза през сълзи от дъжд:

“Не аз знам, а сърцето ти. Питай него – сърцето на мъж!”

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf