Денят е прекрасен – нито студен, нито топъл, нито слънчев, нито облачен. На моменти така се прояснява, че по пистите на планината се виждат мънички точици в хаотичен танц. В стаята, обаче, климатът е винаги един и същ. Телевизорът работи и създава монотонен звуков фон. Картините по стените не успяват да скрият бялото. Няма никой. Сам съм. Днес е неделя. Трябва да почивам. Да се наспя, да се изкъпя, да се избръсна до скърцане. След това да седна и да помисля спокойно над речта си за утре. Когато съм нервен, думите стават ръбести и някой може да се пореже на тях. Като на попиляни стъкълца от счупен празен буркан. Не, че аз съм го счупил. Но винаги някой настъпва по нещо, включително аз самият. А грубата кожа на петите зараства най-бавно.

Трябва да обясня мотивите си така, че никой да не се усъмни в сериозността ми. За правота не претендирам. Но ще предотвратя опитите да бъда разубеждаван. Не, че някой има шанс да ме разколебае, но ще ми създаде дискомфорт. А аз искам тишина вън и вътре.

Ще кажа, че е дошло време да се мълчи. Ще дам множество внимателно подбрани примери за това как хората изказвайки гласно мислите си, не се чуват, нито се разбират, макар и да говорят на един и същи език. Дори в едно семейство. А може би най-вече там. Всеки иска да бъде по-разбран, единици искат да са единствените разбрани. Ще задам въпрос „В сравнение с кого?”, и ще предизвикам отново спорове, словесни схватки, надвикване на високи честоти и много, много шум. Тогава ще им припомня притчата за Вавилонската кула. И ще обясня защо Господ не изпитва нужда да говори.

Да, ще бъда много убедителен. Вероятно някои ще ме последват. Аз самият съм последовател. Баща ми не говореше, но и за миг не се усъмних, че ме обича. Докато майка ми го повтаряше непрекъснато, възпитаваше ме, назидаваше ме и често ме режеше и ми причиняваше болка. Макар да й бе и дошло до гуша от кънтежа на собствения й глас, не знаеше как да се справя с мен, нито с мълчащия татко. Накрая и тя млъкна завинаги, обезсилена след един необуздан монолог с баща ми. Оттогава само ме милваше и потупваше окуражително по рамото. Физическият контакт убеждава. Едва тогава повярвах в безусловната й любов.