Ето и август се изниза.Осмият месец от годината. Поредната препускаща година от живота на Ади.Сякаш вчера новогодишните фойерверки осветяваха самотната и стая. Последваха шест месеца в къщи , на работа , във Варна , съдилища , пак в къщи и пак съдилища. Всичко така и бе омръзнало , беше и дошло до гуша. Чустваше се приклещена , впримчена в едно странно повторение. Дали това се случваше със нея? Сякаш живееше нечий живот. А може би това наистина не беше нейния живот , а на някой загубил се в пространството, живот който трябваше да бъде изживян на всяка цена , без значение от кого.

Тя лежеше излегната по корем върху неудобния диван. Цвърченето на щурците бе по-силно от всяка друга нощ. Друга вечер би се радвала на песента им ,но днес бе твърде изнервена. Замисли се ," боже от кога не беше се радвала на нещо ,каквото и да е." И ето ,че септември отново чукна на вратата и. Обхвана я такова безспокойство. Съдебната лятна отпуска изтече. Скоро съдиите щяха да облекат черните си строги тоги. Тя настръхна от ужас. Десет години настръхваше с настъпването на този месец , а трябваше точно сега да е най-щастлива , че това беше нейният месец - месецът в който е родена.

Ади разтърси изтръпналата си ръка. Полунощ отдавна беше отминала, явно и тази вечер няма да се спи. Преди три години не спеше , защото се страхуваше от всеки шум , от всяко движение в мрака. Сега този страх бе заменен от едно постоянно безспокойство. Не знаеше каква е причината, усещаше само ,че трябва да бъде нащрещ. А толкова и се спеше. Така и се искаше да се отпусне и да заспи дълбоко , непробудно.

Ади разтърси енергично ръцете си. Кожата и беше настръхнала , а нощта бе толкова топла , дори задушна. Това лято би всички рекорди по високи температури. Всички очакваха капчица дъжд , но това не се беше случвало вече трети месец и нямаше никакви изгледи да завали. Боже ! Да можеше поне малко да поспи. Уморената и глава клюмна върху намачканите чаршафи. Унесена , Ади се мъчеше да си представи живота такъв , какъвто си беше мечтала да бъде. Ако можеше да избере живот за себе си , да отвори вратата на съседната стая и да започне всичко от начало.

До съзнанието и достигна мирис на кафе и лек цигарен дим.Някъде много далече възбуден глас коментираше футболен мач. Ади се ослуша- да.., нямаше грешка , тя слушаше някакъв мач , но откъде ли идваше всичко това?

" Какъв ще бъде резултата от последната футболна среща в есенния кръг ще узнаем само след четиридесет и пет минути."

" Кой бе надул този телевизор ? - помисли си Ади. Кой може да бъде? Нали вече четвърта година живееше сама."

Искаше и се да отвори очи , но бе толкова уморена. Беше забравила колко е приятно да те събуди шумът издаван от някого. Много отдавна не ставаше рано , за да прави на някого закуска , нямаше и на кого да прави сутрешното ароматно кафе.

Кафе ли? Тази дума я стресна, миризмата на кафе беше толкова невероятно осезаема за сън.

"Дали днес двадесети ноември деветдесет и трета година ще станем свидетели на промяна на лидерството в есенния...."

Кой по дяволите беше решил , че неделя сутрин е най- подходящото време за повторението на тази футболна среща? Спомняше си я много добре, макар от тогава да бяха минали четиринадесет години. Заради нея си беше тръгнала от Бяла в събота , а не в неделя- както правеше обикновено. Обичаше спорта , но футбола и бокса харесваше повече от другите спортове.

Това беше необичайно за жена , но и самият факт , че е жена беше по своему странен. Така по мъжки безцеремонно си взе довиждане с майка си в онази отминала отдавна събота. Ади незнаеше в този миг , че си взема сбогом. Повече не видя мамините очи отворени , не чу маминия глас . Като на лента дори след толкова години Ади си спомняше думите на братовчедка си Миглена , виждаше я сякаш всичко това беше се случило вчера.

- Како, леля умря !

- О , колко съжалявам. Леля ти не беше ли млада жена? На колко години беше?

- Како , не сестрата на майка ми , а другата ми леля , како ! - сълзите и покриха лицето само за миг.

Ади все още не разбираше какво става , но сега и не смееше да попита. Душата и се сви на топка. Това не можеше да се отнася за нейната майка , та тя беше само на петдесет и шест.

- Како , майка ти умря !

- Как така умря ! Моята ли майка умря?

Нещо я дръпна надолу. Майка и не можеше да умре. Не и нейната майка. Та тя дори не се сбогува с нея. Пък и защо да го прави . Майка и беше толкова жизнена , толкова здрава. Не , не можеше точно нейната майка да е умряла!

И ето от този ден бяха минали четиринадесет години.Дори и днес , дори в съня си Ади бе обхваната от гняв , онзи гняв , който дълго време ядеше душата. Май по-добре да стане от това легло. А и този мирис на кафе , че и на цигари. Кой се беше разпушил толкова близо до дома и?

В последно време имаше проблеми с очите , налагаше и се да отваря клепачите си с ръка , а и докато прогледнеше минаваха десетина минути. Но днес не почуства стържещата болка. Днес очите и виждаха съвсем ясно. Огледа леглото на което седеше. Странно и беше как се бе озовала на стария диван , пред стария телевизор. Обърна се надясно , зад масата до нея стоеше мъжът и. Стиснал цигарата дълбоко между показалеца и средния пръст , подпрял глава на голямата си длан , а пушекът се вплиташе в оредялата му вече коса. Той вдигна чашата с кафе ,изсърба шумно и както правеше винаги след това продължи да гледа към телевизора , сякаш тя не беше в стаята. А виждаше ли я наистина?

- О -уу , уж щеше да гледа мача , левскарката ми , а заспа , че и хърка !

Как така хърка, че тя никога не е хъркала. Тя не може да спи , а той " хърка"

Тодор я погледна мило ,с онзи поглед само за нея , който тя никога не забрави. Усмивката му , малко смачкана от дланта на която си беше отпуснал брадичката , а и това непослушно кутре , което все се ровеше из голямата му красива уста.

- Ало, левскарката! Май още спиш? Ало..

Ади сънуваше всеки път щом затвореше очи , дори това да продължаваше няколко минути , но този сън надмина и най- смелите и фантазии. Тя не знаеше какво да мисли , какво да прави. Но срещу нея се усмихваше нейният съпруг , мъжът когото толкова обичаше. И тази усмивка беше само за нея, обикновена , спокойна , тиха. Усмивката , която толкова и липсваше и пречупената почти под прав ъгъл вежда. Така и се искаше да се сгуши в скута му , не беше го правила повече от три години. Босите и крака докоснаха студения балатум. Той беше само на една крачка от нея. Ади пристъпи , докосна го , да , той беше тук , пушеше в тяхната кухня. Тя вече не мразеше миризмата на цигари. Та това беше неговата миризма , неговата топлина. Как и липсваше всичко това. Големите му ръце я стискаха силно , усещаше дъха му върху тила си. Беше доволна , беше щастлива, това бе всичко за което се бе молила в дългите самотни нощи. Но защо не я напускаше тази тревожност? Нещо безжалостно беше стиснало сърцето и . За кого се страхуваше? Никога не се бе чуствала така.Но знаеше ,че някъде , някой има нужда от нейната помощ. Чустваше , сякаш някой от някъде я вика..... И тогава чу маминия глас. Но ако този миг бе миг от дведесети ноември от преди четиринадесет години значи майка и беше все още жива. Тази мисъл я накара да подскочи , дали това означаваше , че има девет дни да поправи нещата , а може би да ги промени.

- Ще дойдеш ли с мен в Бяла?- попита Ади.

- Че, нали се върнахме от там само преди час!

Вярно, трябва да са се върнали преди час. Ади не знаеше какво да каже ,какво да направи. Знаеше само ,че трябва да отиде в Бяла колкото се може по-скоро. Не усети как се озова в колата . Не виждаше нищо освен пътя , който се събираше пред очите и. Мъчеше се да подтисне надигащата се надежда , че ще види майка си жива. Че ще чуе заръките и и ще може да се сбогува с нея.

Кракът и се вдигна от педала на газта. Пак ли трябва да се сбогува с майка си. Не беше забравила нищо от този ден. Спомняше си болката в гърдите , как беше онемяла от мъка , а толкова и се искаше да изкрещи и да изгони всички тези хора от дома си. Дали щеше да преживее всичко отново. А може да не се случи всичко това. В края на краищата щом е успяла да се върне толкова години назад в живота си , трябва да има някаква причина. Моторът на колата тихо замърка. Ади положи глава върху здраво стискащите волата ръце.

" Защо ли съм тук? Явно за да поправя някаква грешка. Но дали трябва да избирам между майка си и мъжа си ?"

Знаеше ,че ще избере майка си , но знаеше и колко много обича бащата на своите деца. Спомни си как беше отказала да живее , когато той си отиде. Ади беше толкова тъжна , че забрави дори ,че е майка. Забрави и нероденото си внуче. За два месеца успя да се докара дотам ,че когато децата и успяха да събудят желанието и за живот и трябваха две години да се закрепи. Какво ли не преживя- две операции, химиотерапии , лъчетерапии. Но се пребори . Не се знаеше за колко време , но все пак успя.

Но сега нямаше време, трябваше да бърза , оставаха само някакви си двадесет километра.

- Случило ли се е нещо , мама?

Останала без думи Ади стоеше пред майка си. Вцепенението бе обхванало цялото и тяло. Как да помръдне , Господи? Страхуваше се да не прогони този миг. Четиринадесет години не беше чувала този глас. А сега стоеше на прага на дома си и домът и не беше вече пуст.

Навитите нагоре ръкави очертаваха здравите мамини ръце. Толкова работа беше минала през тях. Сама отгледа двете си деца , изучи ги , вдигна им сватби , обзаведе им жилища , намери сили и внуци да гледа.

Ади си спомни със срам как беше приемала майчините грижи за даденост. Но сега тя щеше да се погрижи за всичко. Нямаше да допусне някой да я притесни , да я разтревожи , нямаше да и даде да пипне нищичко.

- Не ми се стои в тази Варна. Взех си отпуска. Искаш ли ме ?

- Хайде , влизай , влизай ! Как така искам ли те ?

Ади хвана майка си подръка и запристъпва внимателно , сякаш щеше да я повреди ако направи рязко движение.

- Добре ли си ? В къщи всичко наред ли е ? Да не сте се скарали с Тошо?

- Добре съм .Всичко е наред . Спокойно. Просто ми се прииска да си почина малко.

Така хванати под ръка влязоха в кухнята. Аромат на току що изпечени курабийки бе изпълнил пространството в малката кухничка. От печката се разнасяше приятен пукот на горящи дърва . Сърцето на Ади потрепери от чудната омая. Беше си у дома.

- Спри се бе, мама! Нали уж доди да си починеш? Толкоз дни препускаш насам , натам ! Не каталяса ли вече?

- Нищо ми няма , майке! Добре съм.

Ади обичаше да се обръща към нея така. Взе мамината топла длан между ръцете си. Не можеше да и обясни защо не се спира по цял ден. Не можеше да и каже колко се страхува да не я загуби. Беше готова да поеме маминия товар , беше готова на всичко , само и само и утре да има майка в живота си.

- Ще взема да пореголвам малко , докато дните са още топли.

Ади обу едни ботуши и тръгна към лозето.

- Чакай ,бе мама! Аз ще го изреголвам , малко по малко.

Но Ади не можеше да допусне това. В главата и още звучаха думите на фелшера Йовков.

- Съжалявам. Не можах нищо да направя. Толкова беше уморена. А и това високо кръвно и захар. Всичко стана за петнадесет минути.

През якето и излизаше пара. Тялото и се движеше като по команда. Не си чустваше ръцете, краката , но не можеше да спре. Това пусто лозе беше изцедило последните мамини сили. Ади забиваше лопата след лопата. Нямаше да му се даде. Нямаше да му даде и майка си. Усмихната , доволна от победата тя се обърна назад. Майка и седеше на кладенеца наметнала стара робошка , а учите и красиви , пъстри , влажни , топли , приласкаващи. Ади заби правата лопата в студената пръст и с едри крачки се запъти към майка си. Тя беше доволна от себе си . Не се даде на лозето . Победи го. Седна на кладенеца до майка си. Двете се погледнаха в очите , а след това обходиха с поглед цялата градина.

- Мамка и градина ! Смлях я ! - каза нафукано Ади и докосна с устни косата на майка си , която все така се взираше напред към градината.

Толкова години се беше борила за нея с роднините си.

- Няма ли да кажеш нещо? Няма ли да кажеш браво, дъще? - пошегува се Ади.Виж каква градина само ,готова за сеене.

А мамината глава все така кротко лежеше на рамото и. Така нежно, много нежно сякаш се страхуваше да не я събуди , Ади взе лицето на майка си в ръце и го повдигна. Майка и си беше отишла. Отново я беше оставила сама. Очите на Ади се наляха със сълзи. Нима всичко това беше напразно. Нима беше наказана да преживее всичко това още веднъж без да може да промени нищо? Тя прегърна тялото на майка си и леко го залюля наляво после на другата страна. Беше дошъл момента тя да изпее приспивна песен на своята майка. И в този миг разбра . Не, не бяха напразни всичките и усилия. Та тя държеше майка си в ръци. Беше се сбогувала с нея. Беше я изпратила в последния и път.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: usmivka6
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2007-11-28
прочитания: 129
точки: 10 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 6 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 8181
   Автори: 2265
   Произведения: 54622
   Съобщения: 259684
   Лексикони: 2610
   Коментари: 86103
   SMS-и: 822
   Снимки: 5640