Дойдоха мълчаливите ни дни -
онези същите, които ни притискат,
одрипавели от умиращи мечти
и убиващи ни, без да искат.
Говоря си до лудост - в монолог.
Кога ми натежа да съм сама?
Предричам себе си - като пророк
и сривам се в безумна руина.
Изричам се на глас - до втръсване
и дърпам незапалена цигара,
разпъвам нервите до скъсване
и плачат като струни на китара.
Не поглеждам вече към перваза,
с прашен поглед, наслояващ,
за любовта ми няма точна фраза,
нито ден - погрешно обещаващ.
