Кученце

Ау- у, ау- у, ау- у! ...Ега ти гадното хлапе! Такъв як шут да ми тегли.И хем си знам не се доверявай на пъпчиви дънгалаци.И пак ме измамиха.Подведе ме.Подведе ме с тази толкова приятно ухаеща наденичка.И на всичкото отгоре – внимавах.Бях нащрек веднага да отскоча, но ударът дойде толкова бързо и изневиделица, че въобще не можах да реагирам.Направо ме обърна по гръб.И тези гадни “кубинки” –толкова са корави и така много боли от тях…

Как мечтаех само да съм куче! ...Бяло, пухкаво, чистичко…

И да ме целуват, прегръщат, обичат…Като Рекси , от долния етаж.Така славно си живееше.И изкъпан, и нахранен, и го обичат всички…Стоях на прозореца и гледах как си играят с него в градинката пред блока.А той – толкова щастлив – чак се въргаля по гръб в пясъка.И никой не му се кара.Дори му се радват.

А на мене само ми се карат.И съм винаги виновен.За всичко.А аз толкова обичам мама! И не искам да я ядосвам.И не искам постоянно да плаче.Но не става.Винаги обърквам нещата.И мама ми се сърди, и ми се кара, и ме удря понякога.И после много плаче.Все едно, че нея са набили…

Чакаме с мама тати да се върне.Бил заминал някъде, малко след като съм се родил.И още го няма.На мама много и е мъчно.На мен също ми е мъчно, макар да не си го спомням.Виждал съм го на снимка.Не се вижда много ясно, защото снимката била скъсана на четири и смачкана, а после залепена с тиксо.Мама я крие в гардероба, но аз случайно я намерих.Не пише нищо на нея, но аз знам, че това е татко.Той сигурно е много далеч – иначе защо да не дойде да ни види? ! ..И мама ще спре да ми се кара, и ще спре да плаче.И двамата ще ме заведат в градинката пред блока – да си поиграя.И няма да се търкалям по земята като Рекси.Ще съм добър, много, много добър…

Помня само, че исках да извадя топката от реката.Беше накрая, на плиткото.Нагазих и тъкмо да я грабна, вятърът я духна по- навътре.Аз след нея, полека, полека…И се подхлъзнах.Взех да потъвам и така се изплаших, че дори не можах да извикам.И всичко беше като сън.Само че сън, който продължава безкрайно дълго…

Събудих се в една страхотна къща.Беше невероятно красиво и…топло.Толкова топло никога не е било у нас.Сънливо се огледах.Странно.Бях кученце.Мъничко, мъничко…И не се учудих.Стори ми се някак нормално.Пък и нали си бях мечтал да съм кученце…

Тъкмо бях посвикнал с новата обстановка.Ами да – беше чудесно : никой не ми се сърдеше, никой не ми се караше…Въобще…

Дойде стопанина с някакъв непознат.Не изглеждаше добре и миришеше някак особено.Бавно ни огледа всичките и хвана мен за врата.”Това не става – има бяло на челото.Това е отклонение от породата.Или го подари на някой, или – да плува в реката.”

Сбогом топла къща и уютен дом.

Живея под един балкон на един олющен, мръсен блок.Пред него има градинка – цялата в пластмасови шишета и найлонови торбички.Тук играят децата , докато майките им пушат и се оплакват от децата си…

Болката взе да преминава.Явно ритникът не е бил толкова силен.Но какво пък – нали поне докопах наденичката…Вкусна, ароматна…коледна…Колко му трябва на един помияр!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf