луната е извънземно с човешко лице. има нокти на страх крие чувства. при задушница плаче зародишът в нея и набира звезди за умрелите. заръмяват й мислите - гърбави скитници като сълзи и дъжд след вълнение. нарежда някакви далечни спомени дълги като есенна покривка. в утрото наречено копнеж една дузина малки динозавърчета чакат да кажат "обичам те".
пристяга мимика завързва пулса обесва въздуха за да възкръсне по всички бухали и всички сови изпраща имената на мъжете си. самотно е дървото на сърцето й с единствен плод на най-високото по-близо до небето - думите са птици с по едно крило.
отвъд...
нощта предизвиква бледи крясъци в огледалото на най-дълбокия кладенец. импулс за действие момент за светлосини ириси много кратък: като да и не като яснота или очакване като всичко останало.
човекът мълчи защото говори с тревата дето хиляди малки колонии кротки заспиват и сънуват виолетови цветя на младостта. той ги познава той чете техния вестник с вчерашна дата но днес когато навън реката проговаря дърветата събличат погледите си мелниците мелят кехлибар и тишината в избата е единствено убежище за прилепа.
в непозната поезия - познатите истини близки като стъпките по изоставен плаж. когато някой пристига внезапно вратите нямат очи и ключалки. всичко е една река от чувства: виждаш разбираш докосваш... и дори си представяш че камъчето в обувката ти вече не е там че след този момент ще дойде триумфът на разликите на различните на твоите себеподобни...
но това не е така. и няма как да се случи. на хълма стоят чифт очи крилото е едно ръката истинска. слепият художник рисува. мъглата запушва дробовете на комините комини без къщи или къщи без хора комини и хора - еднакви пушат мълчат и изгасват.
луната е свидетел на всичко това. но безмълвен. жълтък ли е на страшно престъпление или е око на съучастник жълтият гущер под камъка на нейния единствен клепач?
кой ли би повярвал че смъртта и животът са едно и също нещо...
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------