Заболяха ме ръцете от стискане,
вкопчени в ръба на невъзможното.
Изморих се вече... от неискане.
Разнищих и предела на възможното.
Побеляха пръстите ми - вкочанени
и болката просмука се до костите,
напукаха се думите - студени -
нахраних с тях страха на гостите.
И криво ми е нещо - до заплакване,
препълнени очите, като язовири -
времето се влачи - от протакане,
безинтересни са ми хорските сеири.
Сякаш хващам нищото. Без длани.
Безмислено замахвам в тишината.
Издрасках и душата си на рани -
не успях да им запълня празнината.
Наклоних се нереално на везната,
без тежести отсреща - чак до падане,
оттърсих се от болката позната -
дадох всичко, ставащо за даване.
Живота хванах си напук за гушата.
Почти издъхна тихо. От удушване.
Далече пада от дървото крушата,
не се нуждая вече от изслушване.
