Помощникът

Днес Смъртта реши да се разхожда, по списък беше не толкова натоварен ден. Представете си гледката, на която бях свидетел – голям, черен силует, който се разхожда сред невинни хорица с голяма коса в ръка и диаболична усмивка. Трябва да уточня, че за простосмъртните ние сме невидими. Ако се случи някой от нас да докосне някой от тях то най много да го побият тръпки или да му стане студено. И така доста хора днес усетиха студ и тръпки тъй като за разлика от мен – шефа е безпардонен. Не го интересува живо дали някому ще е неприятно да минат през него. В крайна сметка никой не разбира причината за усещането но все пак мисля, че е въпрос на възпитание. Той не говори много и винаги е с тази ужасна усмивка - самонадеяна, злокобна, както вече казах – диаболична. Един път реших да го питам защо върши тази работа а той ми отговори - "Защото трябва." Никога не съм приемал тази форма на обреченост – той е висша сила във вселената и е по завързан от простосмъртните. Сигурно би ви било интересно да видите как взима душите – минава със косата през тялото, загребва душата и когато тя излезе я засмуква. Мой предшественик бил сменен, защото си позволил да нарече това "банално". Аз също съм обречена душа но за момента имам работа със смъртници, което е сравнително интересно. Всъщност просто помагам на шефа и му правя компания, до колкото това е възможно. И все пак мисля, че и вие да събирате души от както свят светува щяхте да имате прилика с него. Неблагодарна работа, никакво заплащане и безкрайното еднообразие. След като обиколиш и света пет-шейсет пъти и той става безинтересен. Голямото божие творение – буца кал, от горе паразити и всичко обвито с газ. Сарказмът е част от вечността - рано или късно това остава. Всичко изглежда някак смешно и безсмислено. После се запитайте защо ли Смъртта ходи усмихната. Може би червеите биха били едни от най щастливите форми на живот ако изпитваха щастие. Иронията, за разлика от същинския сарказъм, е част от живота – той е изпълнен с ирония, която преживяваш и на която се присмиваш след като умреш. Безкраен цикъл и сигурно има някакъв смисъл но никой не е стигнал до там. Всеки гледа как се е справил с живота - какво е постигнал, какво е оставил и всеки стига до един прост въпрос: "А къде съм сега?" Трудно е за човешката психика да осъзнае смъртта – някой не го схващат с векове. Но при положение, че имат цяла вечност за скучаене май е по добре да са векове. И това отминава - векове или часове, секунди или хилядолетия - вечността продължава и сигурно никой от вас не се е запитвал колко стотни има в едно хилядолетие а именно триста и петнадесет хиляди петстотин седемдесет и шест по десет на седма степен. Човек полудява във вечността, полудява докато не усети, че за да е там вече не е просто човек със физически недъзи и ограничения, вече има безкрайна свобода, за която цял живот мечтае а сега не знае какво да прави с нея. И ето аз съм помощник на смъртта - поднасям нови попълнения на скръбта, ужаса, безразличието и празнотата. Но има една съществена разлика между мен и вас - за мен тези неща дори не са въпрос на време а за вас са на живот и смърт.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: Pet_crematory
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2007-12-28 г.
прочитания: 96
точки: 6 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 2 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7272
   Автори: 1942
   Произведения: 42374
   Съобщения: 164890
   Лексикони: 1823
   Коментари: 58940
   SMS-и: 762
   Снимки: 4399