Край и начало...

Да, силен съм!

Времето мъж ме направи.

И аз всичко направих,

мъжко - него аз да го сторя!

Всеки ден губех цвят

и нещо от себе си...

Безвъзвратно душата камбаните биеше!

Студ ме обхвана

и блян за нощно дихание

да съм вън от таз

студена поляна.

Бях чул за друга по-топла,

близо до мойта - скована морава.

Разхождах самотен

малкото останало мъжко сърце.

Като восъчна фигура,

иглите си в мен бяха забили

безброй “нежни” ръце...

В тази ледена нощ,

усмивка красива

разкри се пред мен,

оголи своята мощ.

Длани до мен тя долепи

и започна да вади

онези големи игли.

Дали ме болеше – не помня!

Помня... ръцете...

усмивката нежна,

очите големи.

Помня, как при всяка

изтръгната от мене игла

жената пред мен

отронваше красива сълза.

И тъй аз леко кървящ,

а тя потънала в бели сълзи

поехме по нашият път.

А някъде там

усещахме полъх

на не един кръстопът...

Сняг почти не валеше,

времето край нас

по своему, нежно цъфтеше!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf