|
Не искам да живея в България!Дрога е...
Не искам да живея в България!Дрога е...
Януари. Събота ранен следобед. Късният отдавна е спрян. Центъра на Варна. И аз. Странно е, но наистина се задушавам. Толкова много душевна голота на едно място трудно може да се приеме. Поне от мен. Три минути са напълно достатъчни, за да разбереш на какво дередже е държавата ни. Защото държавата, това са хората в нея.Е, положението е страшно. Мутри, мутреси, силиконови кукли, "леки" момичета, "тежки" момчета, затворени хора, прекалено отворени хора, баровци, просяци, глупаци, селяни. Луди. Има и нормални. И интелектуалци. И хора на изкуството. И млади, борещи се хора, които успяват. Последните няколко са надеждата ми. Но за жалост те се губят в пространството, наречено България, в което си има норми за всичко, за което не трябва да има, включително и за начина на обличане. Сори, но не се котираш в обществото, ако не си облечен както ТЕ казват и ако телефона ти не е какъвто ТЕ казват.И ако не слушаш музиката, която ТЕ ти налагат.А тя най-често е изпълнявана от ТЯХ.
Има и такива като мен. Но те рядко излизат на центъра. Или поне го избягват. Обичам малките улички. Всъщност, може само аз да не го понасям и само на мен да ми става лошо от това, което виждам. Не съм аутсайдер или някое затворено избягващо околните същество. Напротив, аз обичам хората, обичам да излизам, да вървя, да съзерцавам. Обичам съвременността. Обичам и ретрото. Но ме заболява главата от съзерцаването на "толкова много красота".
Страшно е. Може би само за мен. Силната, която понякога се страхува от сянката си. Но, кажи ми лесно ли е да приемаш даденото? За теб може и да е. Но аз не мога да се примиря, че в изключително обичаната от мен България, кадърните хора се губят из всички останали. Че трябва да направят невъзможното, за да бъдат забелязани? Че трябва да се примирят с това, че защото баща им не е еди-кой си, няма да получат работата, която искат? Че ако не са такива, каквито обществото им налага, ще бъдат забутани в длъбините на градското съзнание? Това не е хаотичен бунт, а констатация. Изпий един Спрайт и приеми нещата такива, каквито са. Не, благодаря, предпочитам кола. Има какво да се промени. Ти бъди промяната, която искаш да настъпи в света. Велика мисъл.
Променай всичко, което считаш, че трябва да бъде различно.Променяй себе си.
Наложи ми се да се срещна отново със страха си. За малко, но дори и малките дози убиват. Трябваше да изляза на центъра и за пореден път да се уверя за всичко, което написах по-нагоре.И да се вдъхновя, за да го напиша. Вървя и душата ми сякаш сама си говори: "Не искам да живея в България! Дрога е...!
В нито една държава в която съм била или за която са ми разказвали я няма тази смазваща... дори няма и точна дума... Тази смазваща стремглавост към неморалното и недуховното.
България ни убива. И ние искаме още. Ражда ни, смазва ни, разстрелва ни, погребва ни. Дрогирва ни малко по малко или направо ни закопава с ударна доза простотия. Но ние я обичаме въпреки нея самата. Пристрастени сме, казвам ви. Все нещо ни дърпа към нея. Тя е земетресение, което срутва.И никой друг освен българина не може да оцелее в този понякога красив парадокс и парад на суета. Където и да обикаляме, колкото и невероятни неща да видим и колкото и да сравняваме другите страни с нашата, все се връщаме. Или оставаме на място, от което сърцето ни винаги се завръща в България. Много хора я мразят. И не ги виня. Положението в страната не е цветущо. Тя не ни дава никаква подкрепа. Но дори и тяхната душа се стопля, когато чуят химна. Няма как. Опиянени сме от всичко, което се случва тук.Дори и от начина, по който вървят всички в различни посоки по варненския център. По красивия варненски център, който вечер имам чувството, че е само мой. Дрогирани сме от морето. От приятелите ни. От уличките, от дърветата, от църквите, от балкончетата, от коледната украса. Забелязваме дупките само тогава, когато сме на границата между две дози.
Не искам да живея в България. Не съм достатъчно смела, за да остана тук. Дрогирана съм, но трябва да се съвзема, иначе тя ще ме убие. Обичам я. Ще се връщам и ще я променям. Тя продупчва живота ти и те бележи с уникален знак. Завръзва те за себе си. Пристяга въжето и примката става все по-стегната. Трябва да се спасиш преди да е станало прекалено късно. А ако останеш тук и успееш да правиш това, което искаш, и да променяш... то тогава ти си истински войн!
Очарованието на държавата ни е в безкрайните й недостатъци. Въпреки всичко, тя е велика. Дрогираща и разплакваща. Най-безумната дрога!
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: my_passion
раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2008-01-13
прочитания: 128
точки: 13 ( виж далите точки )
коментари: 4 ( виж коментарите )
препоръчано от: 2 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7722
Автори: 2101
Произведения: 48599
Съобщения: 214156
Лексикони: 2292
Коментари: 73161
SMS-и: 806
Снимки: 4938
|
|
|
