В мъгла и снежно време обзема ме летаргия.
В сумрака нощно-зимен не виждам светлина.
Но днес проблясна слънце и дявол да го вземе,
почувствах се окрилена и радостно-добра!
Обичам, всъщност, зимата, тя все ни "изненадва",
но бяла и прекрасна е, с кристални снегове.
А слънцето ми липсва, това е факт, усещам го,
зарежда ме с енергия и пъстри цветове...
Снегът е скрил във себе си пак цялата палитра
от шарени проблясъци и топли чудеса.
Но слънцето ще стопли сърцето му замръзнало
и то ще напои със багри тъжната земя!
И жизнените сокове във всичко ще бушуват -
в земя, дървета, птици, в зелената трева.
Сега блести в очите ми, огрява, но не топли,
обаче знак ми дава, че скоро над света
ще свърши заледеното господство на снежинките,
които в танц лежерен въртят се. Засега...
И белите надежди във цветно ще огреят,
че бялото с любов ще изрисува пролетта!
Просто блесна слънцето, погледнах през прашните си прозорци и си дадох сметка за две неща: 1.\ Непременно трябва да си измия стъклата
2.\ Красиво е зиме, но определено ми липсва топлината и ведростта на пролетното слънце.
Затова написах стихотворението, след което минах от поезия към проза и си измих и прозорците! ;) :) :)
