Върбата

Баба умря в неделя. Към девет и половина сутринта се надигна леко от леглото и пое дълбоко въздух. После издиша на пресекулки и притихна.

Топла пролетна утрин. Стоя на прага и поемам аромата на цъфналата праскова. Вдишвам свежия селски въздух и бърша страните си. Дочувам сякаш през рупор хлиповете на близките. Великден – може би случайност.

Вървим забързани – Жоро, Гената, Кольо и аз. Слънцето жестоко препича и потните ни тела са полепнали с прах. Реката е далеч, но мисълта за хладната, мокра прегръдка ни кара да подтичваме в летния зной.

Вирчето го открихме случайно и го кръстихме “Върбата”. Не беше голямо, но за сметка на това беше много дълбоко. Непосредствено до него растеше голяма върба, която предоставяше идеална възможност за скачане от клоните й във водата. Често играехме на “папагал”. Това е игра, в която всеки показва някакъв свой си скок във водата и останалите го повтарят. Неуспелите биват хвърлени на “3-4” в реката. Забавлявахме се чудесно.

Пристигаме при “Върбата”. Ранен следобед, края на юли. Четири тринадесет годишни хлапета в лятна ваканция. Фланелките са залепнали за гърбовете ни. Нетърпеливи се освобождаваме от пропитата с пот тъкан.

Гената е на дървото,а ние бавно влизаме в хладната вода с крясъци. ”Гледайте – показвам!” - крещи Гената от дървото.

Гената е най-добрият. Миналата година започна да тренира акробатика. Правеше такива невероятни скокове във водата, които рядко някой от нас успяваше да повтори.

Гената отскочи грациозно от клона, направи двойно салто и потъна надолу с главата в дълбокия вир. Крещим и свиркаме като на футболен мач. Знаем, че никой няма да повтори видяното, но се веселим от сърце.

Повърхността на водата остава гладка. Слънчевите лъчи се отразяват в нея и те карат да притвориш очи. Мълчим в очакване. Какъв ли номер пак ще ни погоди Гената? Секундите текат. Някъде далеч в селото се дочува кучешки лай. Усещам в слепоочията си ускорения пулс. Слънцето препича мокрите ни тела и няколко нахални мухи обикалят около тях. Споглеждаме се уплашени.

Гореща лятна утрин. Стоя на прага у Гената. Тялото ми се тресе, разкъсвано от ридания. Бърша страните си. Пред очите ми е атлетичното му тяло, премятащо се във въздуха. За последен път.

Не смея да вляза. Миризмата на восък ме плаши до смърт. Хвърлям на земята цветята, които мама ми беше дала и хуквам навън. Бягам, бягам, бягам… Сякаш ще надбягам самата смърт.

Лежа проснат на тревата край “Върбата”. Гледам бавното движение на водата. Знам, че това ще е последното ми идване тук.

Погребаха баба в селското гробище под една слива. Гробът ми се стори прекалено голям за мъничкото й тяло. Попът говореше някакви глупости, а аз си представях корените на дървото как проникват в ковчега, когато всичко изгние. Дървото ще цъфне и аз ще вдишам аромата му, когато някоя друга пролет приседна край гроба на баба.

Защо ли се сетих за Гената? Та това беше преди толкова години… Може би, защото тогава видях за първи път смъртта в очите. И се изплаших. Много се изплаших. С годините страхът все повече се притъпява. Това е добре. Постепенно се подготвям. Някой ден…

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf