защо така мен предаде ти?

Помниш ли някога как си обещахме?

Как във вечно приятелство се кълняхме?

Лесно беше да играем,

лесно беше единно да мечтаем.

Но реалността убива всички мечти,

той убива и в лицето ти крещи,

в калта обича да те подхвърля,

душата ти на парцали да разхвърля.

Пораснахме ние, а ти се промени.

Къде са онези разбиращи очи?

Къде е кърпичката, която ми подаде когато плачех?

Къде е? Ох, как исках да я видя пак и аз да я повлачех -

тя, която ме успокояваше и със сълзите ми се напояваше,

която беше невинно бяла и добра,

къде изчезна, ти, дяволска кърпичка?

Сега не ръка ми подаваш,

а лъжа, с която раняваш.

Нож в сърцето се забива

и острието студенокръвно се усмихва -

чака да боли, да кърви.

Да, но сърцето отдавна го няма,

ножът на камък удря, а в него душа се споява.

Тя безмислено иска да рани -

кост нечуплива мекото сърце замени.

***

Прелетява малко бяло перце,

в косите ми се оплита,

то от болката ми иска да опита.

Нашето приятелство ти отдавна разруши

и да търсиш бялото перце, него вече го няма.

То погали моите глухи уши,

за да чуят твоята измама.