Вярната и приятелка я хвана и я поведе на някъде. Диана вървеше
след нея без да пита. Чувстваше се в сигурни ръце. Знаеше ,че е избягала от онова черно ,страшно нещо, което искаше да я завлече
някъде, където бе сигурна, че щеше да е нещастна. Спряха пред сграда, с голяма олющена врата, висяща само на едната панта.
Трябваше и малко време докато разбере ,че това е старата беленска сладкарница, същата както преди четиридесет години.
Не беше сега момента да се чудят как се оказаха пред нещо което
го няма от тридесет години.
-Снежани, страх ме е. Знам ,че ще ми извадят вътрешностите.
Мисля, че много ще ме боли.- Диана продължаваше да стиска ръката
на приятелката си. Беше сигурна ,че това е единственото и спасение-
ако изобщо имаше такова.
-Не се страхувай Диани, аз ще го направя ,не се страхувай мило!
Легни, успокой се, затвори очи!
Приятелката и взе в ръце дълго метално острие и се приближи . Диана затвори очи и зачака. Усети някакво трептене по тялото си.
Отвори за секунда очи.Приятелката и бе забила острието в корема и,
но беше и обещала да не боли и не болеше.
-Давай Снежани, давай! Не се притеснявай, не боли. Вземай каквото
трябва! Това тяло вече е мъртво. Давай, давай по-бързо!
Докато говореше някак неусетно Диана застана срещу тялото си .
Почувства го като нещо, което не и е нужно вече. Наблюдаваше го
отгоре и не изпитваше никакво съжаление.Никога не се беше чувства-
ла добре в него, а и сега се почувства някак си освободена.
-Снежани да ми пазиш децата!Чу ли Снежани. Да ми пазиш децата и внучето да ми пазиш . Много те моля Снежани, много те моля!
-Обещавам приятелко ,обещавам! Ще ги пазя и децата, и внучето.
Обещавам!
Диана погледна към приятелката си за последен път. Махаше и с ръка и пътуваше на някъде... но, накъде.
-Каква е тази стълба? Кой я е сложил в този бидон? Леле, край нямат некадърниците!Как да изляза сега от тука.
Тя се катереше по някаква стълба, не знаеше защо е тук ,как е попаднала в този огромен бидон.Всичко бе така нелогично, но не я учудваше.И тъй както се озова там, така и излезе. Достатъчно се оказа да си помисли за нещо и то се материализираше. Но къде е сега.. ааа, на нейната улица, улица „Камчия". Видя съседите си събрани на ъгъла както правеха всяка вечер.
-Като паднало едно голямо и дебело стъкло , направо отгоре и, и край .
-Как бе Кольо, как пък точно от там ще мине. Нямало ли е от къде да мине бе ,Боже?Вярната и приятелка я хвана и я поведе на някъде. Диана вървеше
след нея без да пита. Чувстваше се в сигурни ръце. Знаеше ,че е избягала от онова черно ,страшно нещо, което искаше да я завлече
някъде, където бе сигурна, че щеше да е нещастна. Спряха пред сграда, с голяма олющена врата, висяща само на едната панта.
Трябваше и малко време докато разбере ,че това е старата беленска сладкарница, същата както преди четиридесет години.
Не беше сега момента да се чудят как се оказаха пред нещо което
го няма от тридесет години.
-Снежани, страх ме е. Знам ,че ще ми извадят вътрешностите.
Мисля, че много ще ме боли.- Диана продължаваше да стиска ръката
на приятелката си. Беше сигурна ,че това е единственото и спасение-
ако изобщо имаше такова.
-Не се страхувай Диани, аз ще го направя ,не се страхувай мило!
Легни, успокой се, затвори очи!
Приятелката и взе в ръце дълго метално острие и се приближи . Диана затвори очи и зачака. Усети някакво трептене по тялото си.
Отвори за секунда очи.Приятелката и бе забила острието в корема и,
но беше и обещала да не боли и не болеше.
-Давай Снежани, давай! Не се притеснявай, не боли. Вземай каквото
трябва! Това тяло вече е мъртво. Давай, давай по-бързо!
Докато говореше някак неусетно Диана застана срещу тялото си .
Почувства го като нещо, което не и е нужно вече. Наблюдаваше го
отгоре и не изпитваше никакво съжаление.Никога не се беше чувства-
ла добре в него, а и сега се почувства някак си освободена.
-Снежани да ми пазиш децата!Чу ли Снежани. Да ми пазиш децата и внучето да ми пазиш . Много те моля Снежани, много те моля!
-Обещавам приятелко ,обещавам! Ще ги пазя и децата, и внучето.
Обещавам!
Диана погледна към приятелката си за последен път. Махаше и с ръка и пътуваше на някъде... но, накъде.
-Каква е тази стълба? Кой я е сложил в този бидон? Леле, край нямат некадърниците!Как да изляза сега от тука.
Тя се катереше по някаква стълба, не знаеше защо е тук ,как е попаднала в този огромен бидон.Всичко бе така нелогично, но не я учудваше.И тъй както се озова там, така и излезе. Достатъчно се оказа да си помисли за нещо и то се материализираше. Но къде е сега.. ааа, на нейната улица, улица „Камчия". Видя съседите си събрани на ъгъла както правеха всяка вечер.
-Като паднало едно голямо и дебело стъкло , направо отгоре и, и край .
-Как бе Кольо, как пък точно от там ще мине. Нямало ли е от къде да мине бе ,Боже?
