моят сън - корекция

Чувството, че вече не е жива не я напускаше. Не знаеше на какво се дължи всичко това. Помисли си, че ако поскита, ще се почувства по-добре. Излезе на улицата. Огледа се. Всичко наоколо изглеждаше
нормално. Роза си продаваше вестниците. Тихата стъпка обясняваше на няколко старци колко мазно мляко дават кравите му.
Чиличката и Майсторката се чудеха къде да се дянат. Никак не им се
работише. Уж чистеха улиците, но беше достатъчно да се огледаш,
за да ти стане ясно, че не си вършеха работата. Само Катя Хубавица
размятваше яростно метлата си, но както се виждаше една метла не
беше достатъчна. Изпод топящият се сняг като че извираха хиляди боклуци, а и тази киша в която потъваше градът, съвсем усложняваше
живота й. Да, всичко изглеждаше както обикновенно и все пак нещо
не беше наред. Отговорътдойде съвсем ненадейно. Огледа се, хората
минаваха край нея без да я поздравяват. Това беше толкова изненадващо. До днес всички бяха толкова любезни с нея. Мъже, жени, а откакто започна работа в читалището я поздравяваха и всички деца. Почувства се толкова виновна. Какво бе направила на тези хора
С надеждата нещо да се промени, Диана се приближи до Катя Хубавица. Катя беше прочута бъбривка и едва ли щеше да пропусне възможността да понапсува мързеливите си колежки.
- Как си Кате? - Голяма киша а?
Катя продължаваше да размятва метла, сякаш не я беше чула.
- Кате, май днес не ти е ден а? - каза Диана.
Вече наистина се чувстваше като натрапница. Катя никога не я бе
пренебрегвала, винаги й отговаряше, дори спираше работа за да си поговорят.
Натъжена, Диана наведе глава и тръгна напосоки. Когато вдигна очи, очудена видя, че се намира на автогарата. Какво ли търсеше тук?
Нямаше намерение да пътува. Погледна тротоара отсреща. Нещо черно и зловещо се стелеше по него. С всяка изминала секунда чернилката се оголемяваше и виеше смразяващо.
- Това от Ада ли идва? - Това за мене ли идва!
Изплашена до краен предел, Диана хукна да бяга. Странно, толкова лесно се движеше. Сега пък се оказа във влак. Тя знаеше, че в Бяла
няма влакове, но сега нямаше време за това. Знаеше, че трябва да бяга и бягаше. Някой я хвана за ръката. Обърна се толкова рязко, че едва
не падна.
- Снежани, аз май умрях!- изплашена извика Диана.
- Знам мило, знам. Спокойно, ще ти помогна.
Вярната й приятелка я хвана и я поведе на някъде. Диана вървеше
след нея без да пита. Чувстваше се в сигурни ръце. Знаеше, че е избягала от онова черно, страшно нещо, което искаше да я завлече
някъде, където бе сигурна, че щеше да бъде нещастна. Спряха пред някаква позната сграда.
Трябваше й малко време докато се сети, че това е старата беленска сладкарница, същата както преди четиридесет години.
Не беше сега момента да се чудят как се оказаха пред нещо, което
го няма от тридесет години.
- Снежани, страх ме е. Знам, че ще ми извадят вътрештостите.
Мисля, че много ще ме боли. -  Диана продължаваше да стиска ръката
на приятелката си. Беше сигурна, че това е единственото и спасение -
ако изобщо имаше такова.
- Не се страхувай Диани, аз ще го направя, не се страхувай мило!
Легни, успокой се, затвори очи!
Приятелката й взе в ръце дълго метално острие и се приближи. Диана затвори очи и зачака. Усети някакво трептене по тялото си.
Отвори за секунда очи.Приятелката й бе забила острието в корема й,
но беше й обещала да не боли и не болеше.
- Давай Снежани, давай. Не се притеснявай не боли. Вземай каквото
трябва. Това тяло вече е мъртво. Бързай!
Докато говореше, някак неусетно Диана застана срещу тялото си.
Почувства го като нещо, което не й е нужно вече. Наблюдаваше го
отгоре и не изпитваше никаво съжеление. Никога не се беше чувствала добре в него  и сега се почувства някак си освободена.
- Снежани да ми пазиш децата! Чу ли Снежани. Да ми пазиш децата и внучето да ми пазиш. Много те моля Снежани, много те моля!
- Обещавам приятелко, обещавам! Ще ги пазя и децата, и внучето.
Обещавам!
Диана погледна към приятелката си за последен път. Махаше й с ръка и пътуваше на някъде... но, на къде.
- Каква е тази стълба? Кой я е сложил в този бидон? Леле край нямат некадърниците! Как да изляза сега от тука.
Тя се катерише по някаква стълба, не знаеше защо е тук, как е попаднала в този огромен бидон. Всичко бе така нелогично но не я очудваше. И тъй както се озова там така и излезе. Достатъчно се оказа да си помисли за нещо и то се материализираше. Но къде е сега ааа,
на нейната улица, улица „Камчия". Видя съседите си събрани на ъгъла както правиха всяка вечер.
- Като паднало едно голямо и дебело стъкло, направо отгоре й и край .
- Как бе Кольо, как пък точно от там ще мине. Нямало ли е от къде да мине бе, Боже?
- Ами големият дявол е бил буден, лошо, лошо, лошо. Язък за жената, язък.
Диана гледаше събраните хора. Познаваше всеки от тях  и Кольо, Зайчето и Съби, и Данчето и всички останали. Но този път макар съвсем близо до тях, те не я виждаха, виждаше ги само тя. Стана й ясно как е умряла. Значи я е убило някакво стъкло. Почувства се поуспокоена, не беше готова да си тръгне без да знае защо си тръгва.
Погледна към стълба на ъгъла. На него бе залепен нейния некролог.
Приближи се и видя усмихнато си лице. Странно, защо под нея беше
написано седемнадесет години когато тя беше на четиридесет и седем. Но и това не я учуди, не искаше да знае нищо повече.
- Юлка, колко се радвам, че те виждам! Дидка, много се радвам, че виждам и тебе! Моля ви грижете се за децата ми! Чухте ли, грижете се за децата ми!
Преди четири, пет години, трите жени бяха неразделни, но с времето - някак си се разминаха. Сега почти не се виждаха и това ,че се оказаха в този момент точно на нейната улица, много я зарадва. Искаше й се да се сбогува със всички, на които някога се беше доверявала.
- Чакай малко, къде ще ходиш пък сега? Пак ли тези твои сънища?
Пак ли си сънувала нещо? - Юлка я гледаше явно притеснена.
- Не този път не е сън, наистина умрях. Ей сега ще трябва да тръгна.
Усещам, че вече ме викат, ще мина през ей тая стена.
Диана се приближи до стената и я натисна с рамо. Не можа да мине.
- Сигурно не съм умряла както трябва. Огледа се. Някак неусетно се беше оказала в много бяла стая. Формата й беше необикновенна. Приличаше на иглутата, които беше виждала по телевизора. От северната страна имаше отвор долу съвсем ниско, през който преминаваше много ярка светлина. От юг имаше очертана врата със същата форма.
Това обаче беше врата само защото Диана знаеше това, но на пръв поглед си беше просто едно очертание в стената. Помещението беше изключително светло почти изкрящо.Светлината преминаваше през стените по някакъв начин,тя просто струеше. Някак неусетно помещението се изпълни с хора. Те преминаваха през ниския отвор.
Малко преди помещението да се изпълни, първият влязъл, много мургав, с големи сенки под очите се приближи до очертаната врата и премина, просто така без да я отваря. След него започнаха да преминават и останалите. Тя също се чувстваше готова, усещаше, че я зоват. Приближи до стената, протегна ръка и... Там където се оказа беше още по-бяло. Беше в бял безкрай. В ляво от нея двама души с бели дрехи помагаха на току що пристигналите. Единият бе приклекнал над полегнал по лице с голяма дупка в гърба човек. Полегналият не чувстваше болка, а страх. Диана не знаеше как, но разбра, че при клекналият над него е лечител и ще го успокои и ще му помогне.
- Диана, нали?
- Да, Диана. Тя се усмихна, толкова отдавна не се беше чувствала така свободна, безгрижна, ненаранена.
- Видя ли, че няма нищо страшно? Не боли нали? Малко се забавихме защото на Витоша стана наводнение. Всички които виждаш около тебе идват от там.
- Да видях. Не е страшно, наистина не боли.- отговори Диана и застана в края на дългата опашка, която се виеше пред очите и.
Нейният край не се виждаше. Той се сливаше с необятната белота.
Наредени по двама един до друг, не съвсем успокоени, прииждащите
се оглеждаха, усмихваха се един на друг и потегляха.
Тя също се усмихна.

Това е моят сън от 16.01.2008 г.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf