В очите на една жена

Беше задрямала както е права. Не беше толкова уморена, но в последно време поспре ли за малко и айдеее задреме. Когато я видяха за първи път такава , децата й много се изплашиха. Но сега никой не й обръщаше внимание. Само внимаваха да не я бутнат когато минаваха покрай нея. Хубавото в цялата работа беше, че това траеше около пет минути. После разтърсваше глава и ходом марш, сякаш нищо не е станало.
- Мамка му! Някой ден ще си счупя тиквата проста. Що за сън е това моето?
Тея разтърси още веднъж глава преди да направи първата си стъпка.
- Ей, заспалата пеперуда? Събуди ли се вече? - това бе гласа на съпруга й.
Дори да беше заспала  този глас я събуждаше за секунда.
- Тъй вярно, сър!
Като размятваше ръцете си сякаш са криле, потропвайки на пръсти, Тея влезе в кухнята. Невинната гримаса на лицето й накара полупияния й мъж да се разсмее. Тея се приближи, наведе се над него и нежно целуна върха на носа му.
- Кой се е понапил? Я да видя кой?
Тя зарови пръсти във вече оредялата му коса. Привлече го към себе си, а той залепил ухо на стомаха й я прегърна през кръста с големите си ръце. Близостта му я накара да затвори очи. Тя се залюля от единия си крак на другия както правеше, когато приспиваше децата си преди много години. След шест месеца щяха да се навършат двадесет и пет години от както са заедно. Имаше моменти, в които й се искаше жив да го изяде. Но тя знаеше, че не може без него. Отдавна бе разбрала, че това не е навик. Обичаше този мъж, макар никога да не се питала колко го обича.
- Хайде  дядко да си ляга, че утре може и да поработка!
Харесваше й да му говори като на дете. Та тя и така и го приемаше като третото си дете. Беше се примирила, че не е особено работен, че е подчертано безотговорен и несериозен. Свикна да не разчита на него. Знаеше, че му се разлюляват мартинките пред всяка жена и си го обичаше точно такъв. Докато разчисти масата и измие чиниите,  докато проветри задимената кухня, Тодор беше заспал. Равномерното му хъркане се чуваше из цялата къща.
Тея изхлузи все още мократа хавлия от тялото си и се мушна под завивките. Не беше й оставил много място. Така се беше сгънал, че тя трябваше да се залепи за тялото му, за да не падне от леглото. В полумрака виждаше очертанията на стройното му тяло. Късо подстриганата му коса очертаваше нежния му врат. Тея го докосна. Толкова харесваше този допир. Как можеше да е почти на петдесет, а кожата на врата му да е толкова нежна, като кожа на дете. Тя затвори очи, представи си как големите му ръце я притискат. Усети едрите му устни върху своите. Стомахът и се сви на топка и започна да пулсира. Поне все още лежеше с него в едно легло. Чустваше топлината му, поглъщаше мъжкото му ухание. Така притихнала, Тея зачака новия ден. Може би той ще е техният ден.
Събуди се от аромата на току що сварено кафе. Чу щракането на запалката му и усети лепкавия цигарен дим. Отвори очи. Взел димящата чаша с кафе, Тодор излизаше навън. Обичаше да пие кафето си насред двора под ябълката. Тея стана и започна да застила леглото. Докато прибираше завивките в гардероба, надникна през прозореца. Видя го потънал в дълбокия пластмасов стол, изпружил дълги крака. Димящата в устата му цигара го караше да прави странни гримаси, подчертавайки красивите му вежди.
„ Довечера ще му направя кашкавал пане - помисли си тя. Снощи спомена, че му се яде.  Щеше да й е приятно да го зарадва.
Наближаваше полунощ. Днес Тея не бе задрямала нито веднъж. Странно безпокойство я държеше превъзбудена през целия ден. Обхванала главата си с длани, тя стоеше пред отдавна втвърдения кашкавал пане. Чувстваше с цялото си същество, че това не е обикновено очакване. Бе го чакала толкова вечери, но в тази нощ имаше нещо особено. Не знаеше какво е, но каквото и да бе, караше стомаха й да трепери неистово.
Видя го след два дни. Съвсем случайно. Ако не беше се олюляла, може би нямаше да я забележи.
Измери я с поглед. Кимна й наполовина с глава и отвори вратата на колата... за другата. Тея дълго не можеше да помести крака. Оловни ли бяха, какво ли! Стоеше насред улицата, невиждаща нищо освен врата му. Странно, точно вратът му й липсваше най-силно. Сигурно защото познаваше най-добре тази част от него . Не знаеше защо й се случва всичко това. Помисли си какъв е смисъла тогава. Имаше ли такъв изобщо?
Двадесет и четири години бе живяла за този мъж, а сега за кого да живее. Така и не се научи да живее за себе си. Сега беше късно да се учи. По лесно и беше да се самозаличи.
Трябваха й само два месеца, за да чуе спасителната диагноза... рак.
Изтри стичащите се две сълзи от лицето си. Взе си дълбоко въздух и се усмихна... отново бе успяла.

26.01.2008 г.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf