Петър
- Красива е пролетта над Кладница - помислих си аз и усилих радиото в колата. Вземах бавно завоите на живописния път, който се вие след селцето нагоре, в полите на Витоша и разделя склонове, рекички и величественни борови гори. Слушах Ейси/Диси и се наслаждавах на огрените от слънчеви лъчи склонове, докато паркирах пред малкото манастирче. Слязох от колата и се запътих към старата и порутена църква в дъното на двора, за да я разгледам и да запаля свещ за любимите си живи и мъртви обичани хора. В двора беше тихо и само двете момчета, пред входа на църквата, нарушаваха усещането за древна святост. Снажни с мътни погледи и скъпи дрехи, стояха и тихо си говореха нещо. Приближих до входа: - Ей, шефе, дай пари за бог да прости - измърмори единия и двамата се усмихнаха през зъби. - Айде давай я виж ква хубава кола имаш, какъв си се стиснал, знаеш ли колко струва хаша напоследък - посбутаха се пред входа и се спогледаха, като малки пакостници. Преминах с труд покрай тях , влязох в мрачното предверие на храма , спрях се за да купя свещ, после плахо пристъпих в църквата. Разгледах свещенните изображения на бога и на светите хора и се отправих към свещника, а там вече ме чакаше едното момче, кожено яке, странно крещяща верига на врата и нагъл поглед: - Е скрънзо,и тук вътре ли ми се правиш на беден, давай пари че иначе лошо ти се пише, все ще излезеш от тук и ще пробваш да избягаш с червената си кола, дай пари! Я, какъв хубав часовник имаш - избута ме и задърпа часовника от ръката ми. Аз го блъснах , разтреперан застанах под купола на църквата и през сълзи изкрещях пред смълчаните други посетители: - Господи, дай на хората светлина, дай им разум и сила да те следват, дай им надежда и вяра и моля те, прости на този, които ме измъчва днес. После се запътих към изхода,като вървях все по бавно, а странно спокойствие се възцаряваше и изпълваше душата ми. Излязох от църквата, навън нямаше никой, само пролетното слънце галеше нежните цветове на дърветата, застанах плътно до входа и извадих кривия си и остър касапски нож. Момчето излезе секунди след мен и припряно започна да се оглежда. Аз го настигнах: - Ей, обърни се да ти дам дължимото - и с всичка сила забих ножа до дръжката… Запалих колата и я подкарах към изхода на паркинга, под нежните лъчи на залязващото слънце над Кладница, а там назад, лежеше момчето, осветено в медножълто , с вече умоляващ поглед насочен далеч нагоре, в небето, и с пурпурен кръст върху тялото, разливащ топлата му кръв в прахта.Бавно взех завоя и се насочих надолу, към следващата църква, аз, Петър,Събирача на изгубени души.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: bliznaka
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-02-01 г.
прочитания: 124
точки: 15 ( виж далите точки )
коментари: 3 ( виж коментарите )
препоръчано от: 5 ( виж препоръчалите )
|
