Марица нейните подаръци отнася ...

Жена една, една тъга среднощна

с думите отново заиграва

и отново, тя изпраща, получава... и надява се,

без дори тя да съзнава,

че пак това е, в което някога наивно тя повярва.

А беше време... влюбено в нея.

И беше слънце, парещо страните й.

Беше мъж един, нахлул с тиха нежност

в дните й. С обичане, с обричане

и думи гръмки я обсипваше.

Беше нежен, мил, любвеобвилен,

друг път пък груб, самодоволен сноб...

Но беше в нейния живот...

Плод на нейната илюзия,

гост в света раним, самотен...

изпълнил дните, нощите, съня

и действието, и бездействието,

и трепета от звук на телефон...

и ... празниците, за които не получи поздрав,

и усмивките, приятелството,

които безвъзвратно запиляха се след него...

Сега отново с думи заиграва

и се заблуждава, че приятно е,

че е забравила, че е прeтръпнала,

че търсенето, чакането чужди са,

че времето помага...

Дори не смее тя да заговаря за мъжа отминал,

с твърдението, че е минало,

упорито, мълчаливо премълчава името,

може би, защото се страхува...

може би, за да не сънува,

може би...

И докато думите летят си в посреднощ,

Марица нейните подаръци отнася...

/посветено на Надя/

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf