Хвърчилото на моето детство

Беше хладен следобед. Усещаше се лекият полъх на есента. Тя вече надничаше между дърветата. В Морската градина цареше тишина. Наслаждавахме се на лекото шумолене на падащите листа.
Имах ново хвърчило. Аз и татко тръгнахме към брега на морето. Гледката беше невероятна, а същевременно простичка. Море, пясък, хоризонт. Излезе вятър. Татко отпусна въжето на хвърчилото и започна да бяга с него срещу вятъра. То се издигна високо горе в небесата. След това хванах въжето аз. Тичах, а вятърът удряше лицето ми.
Незнайно как хвърчилито се заклещи в една полуразрушена постройка на плажа. Изтръпнах! То висеше като обесена надежда... Изневиделица от постройката се появи човек с дълъг прът и освободи хвърчилото.
Пуснахме го отново, вятърът го пое.
То се луташе напред-назад - така, както човек понякога се лута в това горчиво място, наречено живот. А същевременно то бе толкова красиво - като цъфнало цвете, като дете. Но се колебаеше. Колебаеше се за посоката...
Заедно - аз и татко - едвам удържахме въжето на хвърчилото. Тичахме, за да устоим на силата му. Това бе най-великият момент в живота ми.
Морето, вятърът, хвърчилото, татко и аз - всички бяхме свързани помежду си. Морето носеше вятъра, от вятъра хвърчилото се издигаше, а ние успявахме да овладеем вятъра.

Татко вече отдавна го няма - може би отлетя с хвърчилото. Няма ги отдавна и стъпките ни по морския бряг. С тях си замина и моето детство.
Вечер гледам как в небето светят безброй хвърчила. Светят с усмивката на татко.

Писах го когато бях на 11, една година след смъртта на баща ми.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf