ПРИКАЗКА, УВИ, ЖЕСТОКА

На мен ми липсва мъжката ръка,

не само в къщата, но и в живота.

Която да ме води през света,

през слънце, бури и жестокост.

Която да ми дава любовта,

от която всеки има нужда.

Която да ме топли през нощта,

а сутрин пак с любов да ме събужда.

Да ми дава сили да се справям

с живота. И да се протегне,

за да се хвана и да се изправя

във трудните моменти.

Защото женската душа е слаба,

ранима, нежна, като на дете.

И както лесно можеш да я смажеш,

по-лесно можеш да я поведеш.

Към нещо светло, хубаво, далечно.

Към нещо звездно, приказно, добро.

Дори да я излъжеш не е грешно.

Тя вярна ще ти бъде чак до гроб.

Ще те изгаря като слънце ясно.

Ще те гаси като вода.

Ще чака този миг прекрасен

докато живее. До смъртта.

В живота ти ще бъде тя упора,

подай и само своята ръка.

Когато мъжката ръка я води

жената прави чудеса.

Тя ще се превърне във принцеса.

От нежност приказка ще сътвори.

Макар без златни кули и завеси,

от любовта дворец ще построи.

На мен ми липсва мъжката ръка,

не само в къщата, но и в живота.

Защото ТИ реши така -

живеем в приказка, уви жестока!!!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf