Не искам да си говоря с теб! Понякога много ме ядосваш, само ти си знаеш как! Без да искаш, без причина, което ме нервира още повече, защото знам, че само аз съм виновен. Какво мога да направя? Когато е непосилно за мен, да разбера мен? Не знам кой съм аз, не знам коя си ти, не знам защо съм тук – просто съм ядосан на всички, дори и на времето! Защо е толкова топло? Както и да е (винаги го използвам, когато искам да сменя темата). Искам да пия. Искам да си до мен. Защо не си до мен? Не искам да знам! Знанието тежи повече от незнанието. Май е по–добре да приема нещата такива каквито са, а не мога. Опитвам се да променя, това което не мога. Това е най–тежката присъда. Живота е присъда, която през цялото време се опитваме да променим. Любовта е наказание, което искаме да изтърпим. Смъртта е избавление, което непрекъснато отлагаме. И някъде измежду всичко това си ти. Някъде там съм и аз. Това сме ние – осъдени от живота, наказани от любовта и отлагащи смъртта! Какво по–хубаво от това?
------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: Карлос
раздел: Проза -> Импресии
публикувана на: 2008-02-13
прочитания: 166
точки: 7 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 2 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 8183
   Автори: 2266
   Произведения: 54644
   Съобщения: 255514
   Лексикони: 2611
   Коментари: 86198
   SMS-и: 822
   Снимки: 5644