|
2. Бездната
Събудих се внезапно, целият облян в студена пот. Чаршафът беше събран на топка някъде под мен, усещах го с някакво периферно внимание. Мислите ми бяха насочени изцяло кьм кошмара, който бях сънувал прев нощта. Вратът ми се беше схванал, а гърлото ме болеше ужасно. Кашлях сякаш бях на повече от седемдесет години и се чувствах ужасно. Едвам успях да се вдигна от леглото и се замъкнах до банята. Застанах срещу огледалото и се вгледах в лицето отсреща. Имах дълбоки сенки под очите, бях леко пребледнял и се виждаха морави петна по врата ми.Не съм се наспивал от много време, често приятелите ми обръщаха внимание на това, но аз не можех да им обясна причината. И как бих могъл – щяха да ми се изсмеят. Всяка нощ водех битка със сънят, защото той ми носеше срещи с него. Кой беше той? Една тиранична личност, която обсебваше сънищата ми, откакто бях дете. Първоначално лека – полека навлизаше, като нежен любовник, а по – късно грубо прекъсваше спокойствието на тъмнината. Тъмнината е хубаво нещо, тя не изисква, просто те покрива с лененият си воал и отнася проблемите на ежедневието някъде далеч от мен. Няма значение къде, няма значение как, няма значение защо.Понякога плачех насън, майка ми така и не разбра защо. Това беше моята тайна. А аз нямам много тайни. Но тази не съм споделял с никого. Беше ме страх, сега също се страхувам, но нямам избор, всъщност никога не съм имал. Животът ми е капан, от който няма къде да избягам или къде да се скрия. Дори и в смъртта, а и най – вече там. Знам, че той само това чака – да опитам – също като майка ми. А може би той бе нагласил нещата да се случат така. Страх ме е да не се проваля. Никой не харесва неуспелите самоубийци. Никой не ги взема на работа, не го знам сьс сигурност, но мисля, че е така. В крайна сметка, освен майка си не познавам други, а виждам до какво води това. Целият квартал разбра за по – малко от седмица. Веднъж, когато се прибрах от работа видях линейка пред входа. Отвън се бяха насъбрали съседи и възбудено коментираха подробностите от информацията, която бяха събрали. Щом ме забелязаха да се приближавам, затихнаха и ме изгледаха със зле прикрито любопопитство. Проклета тълпа, набираща сили от чуждото нещастие. Няколко лекари, разбрали кой съм ме доближиха с печални, но формални физиономии и с ниськ глас ми обясниха какво се е случило с майка ми.- Вие ли сте Константин Пуловски?- Да. – отвърнах несигурно, загледан в светлините на линейката.- Може ли да поговорим с вас за момент? – казаха те, като ме отведоха настрана.- Да, разбира се.- Майка ви току – що направи опит за самоубийство. – при това изявление изчакаха малко за да видят резултатът от изявлението си. Не знаех какво да кажа. Имах чувството, че ме удари гръм от ясно небе. Докато съм отсъствал, майка ми отчаяна от положението, в което се намирахме, взела значителна доза приспивателни и легнала на любимият си диван. За щастие една съседка минала, за да пият кафе, както се разбрали по – рано и когато никой не отворил се разтревожила. Повикала полицията и лекари. Разбили вратата и я видяли. Едва са успели да й спасят живота, в момента се намираше в болницата. Отидох на следващият ден при нея, за момента не знаех какво да си мисля и как точно да реагирам. Постъпката й бе напълно неразбираема за мен. Тя все още си почиваше, когато пристигнах. Разбрали за мен, доидоха лекар и работник от социалните служби, с учтиво предложение да бде проведено съответното лечение в специализирано заведение, в предвид моите години и финансово положение, вкоето се намирало семейството ни. Отказах категорично помощта, все пак можех да се грижа за собствената си майка, най – малкото й бях задължен. След дългата и безсънна, за мое щастие нощ, на сутриннта успях да говоря с нея. Очевидно съжаляваше и се разкайваше за постъпката си, която по нейни думи била прибързана. Прибрах се за да й взема някои неща, на масата видях бележка, която в снощната суматоха не бях забелязал. В нея пишеше, че животьт й с мен бил ад, а без мен още по – лошо, затова трябвало да сложи край на мьките си. На нейните мъки. Тя изобщо не осъзнаваше през какво трябваше да мина аз, за да осигуря горе – долу нормален живот за двама ни. Нищо не подозираше за жертвите, които правя всеки ден, за да може тя да си стои през цялото време вкъщи на дивана си и да гледа сапунени сериали. От друга страна, аз също не подозирах за мъките, които я бяха довели до това решение, предполагам, че бяхме квит в това отношение. След като се върна от болницата, реших да не я разпитвам за тези неща, като аз също не й разказвах за моите. Силно желаех нещата да тръгнат както преди, но ясно осъзнах невъзможността на това. Въпреки привидното безразличие на познатите от блока, винаги щом ин обърнех гръб усещах, как ме гледат със съжаление и едновременно с това и обвинение. Съжаление, че сьм толкова груб, че да не забележя състоянието на майка си. Обвинение заради това, че не съм направил всичко възможно да предотвратя това, което се случи. Мразех ги. Не аз бях този, който се е опитал да се самоубие, но аз бях синът и това, че страня от тяхната компания ме правеше виновен за всичко. Нещо, което остана непроменено до края, а и наклони везната, което се оказа решаващо в последствие. Също като черното петно, което пиратите давали на най – слабият сред тях, който трябвало да “извърви дългата пътека”.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: Карлос
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-02-13 г.
прочитания: 79
точки: 4 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7276
Автори: 1945
Произведения: 42496
Съобщения: 169154
Лексикони: 1828
Коментари: 59195
SMS-и: 762
Снимки: 4404
|
|
|
