Царството на нощта.

Злокобна, черна нощ.

Светлина от фенери се процеждаше,

Но сякаш засилваше влиянието на мрака,

Влиянието на сенките, на тъмнината.

Прашният път се виждаше едва-едва.

Каретата продължаваше да препуска,

Конете с устрем летяха напред,

От време на време се споглеждаха

И като че си предлагаха да бързат,

Да бързат, за да се махнат от това място.

Тъмната атмосфера караше въздуха да натежи.

От есенния пейзаж се виждаха само голи дървета,

А черни птици ги украсяваха с жълтите си очи,

Които приличаха на фарове в тъмната нощ.

Далеч се чуваше меланхолично виене

На нощни създания, на създания на мрака.

Каретата навлизаше все по-дълбоко в планината,

Дори без зеленина, опустелите дървета добиваха

По-различно влияние, сякаш подсказваха,

Че тук е тяхното царство, че тук хората нямат място,

Че тук на човека може да му случи нещо.

Какво нещо? – Те не уточняваха.

Наблизко имаше запустяло гробище,

Дори при поглеждането натам,

Сърцата се смразяваха.

Каретата беше луксозна и нова.

Черна на цвят, тя беше голяма

И вдъхваше чувство за надмощие.

От страна на интериора представляваше:

Бяла коприна и червени, меки, кадифени седалки.

Двата големи, черни коня отпред бяха силни,

От този тип, на когото можеш да се довериш.

Пътникът се бе загледал през прозореца,

Замислен за свои проблеми.

Изглеждаше необезспокоен от мъртвилото навън,

Но всъщност сърцето му бе свито,

Копнееше да се прибере вкъщи.

В този момент всичко родно и обикновено,

Всяко малко ежедневно нещо,

Му се струваше толкова свято и свидно.

Копнееше да се порадва на дребните неща.

Конете изведнъж се подплашиха,

Вдигнаха предните си копита и изцвилиха.

Спряха.

Кочияша, очевидно учуден, започна да ругае,

Но не прекалено силно, за да не го чуе нещо,

Което не бива да го чува.

Конете пъхтяха уплашено и се озъртаха наоколо,

Явно бяха усетили нечие присъствие.

Пътникът се сепна от дълбоко си състояние,

Предпазливо излезе, разтъпчи и отиде до кочияша.

Двамата усещаха, че нещо не е наред,

Усещаха друго присъствие тук,

Усещаха, че не са сами,

Усещаха, че някой ги следи.

След като очите има свикнаха с тъмнината,

Видяха злокобно втренчени погледи от мрака.

Известно време стояха така, единствено слушани в дъха си.

Тишината бе прекъсната от единия кон,

Който изцвили обезумяло от страх, вдигна се

На силните си задни крака.

И Нощта ги погълна.

На някои места, хората нямат място.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf