За стихиите,приятелите и неразбиращите...

Седнали да ме питат за приятелството.

Въпрос:

-Имаш ли най-добра приятелка?

Отговарям:

-Имам. Даже повече излизат като ги броя на пръстите.

Учудване.

-Да! Имам една много стриктна и праволинейна. Всичко да става по нейното. И да е нейно ако може. Много е сериозна тя. И постоянно ми прави забележки. Кара се. Света все едно и е длъжен с нещо да му се не види. Един ден както си ходим в групичка и тя мина в другия край на улицата .Аз я попитах: ‘Ама защо мина от тази страна?’. Тя вика: ‘Не, вие минахте от другата’. И повече не може да и се каже. Брей.. Инат бе. Обаче като е весела и всичко вече се променя. Та даже се чудя от къде ги вади тези смешки. Вика ми ’Здраве да е! Ако ще се умира - да се умира. Но  да не е днеска . Че, имам работа да върша, няма да си губя времето в чакане на умирачката. Тя нека да ме подгони..аз да я хвана.’ Хубаво и се заканва. Виждам я аз. Съдбата си в хванала с двете ръце и й говори: ‘Мен ще слушаш!’. Така и говори. Много се разбираме с нея . Много се обичаме. Мога и още да ви разправям за нея, но няма. Тя не обича да се шуми безсмислено. Ще ви каже нещо хубаво ако се налага. Обаче нали ви казвам. Ще я чакате да отвори скрина, в който си крие пакета с доброто настроение. От нея зависи.

И те ме гледат поучудени :

-Е то с такива хора може ли да се приказва?

И аз се дразня.

-Може. Аз да съм казала, че е няма. Говори ми тя, все правилни неща. Нищо, че по правилата ги е намислила да станат. Не ми е скучно.

Те ме гледат. Недоумяващи.

- Имам и друга приятелка. Тя мира не знае. Ще се поболее това момиче. Скача. Като луда .Чак до небето ще се изтегне ако се налага. Хич няма да и направи впечатление, че е уплашила облаците. Тя там си живее. Сред тях. И все ми казва колко здраво е стъпила на Земята. Аз я гледам, че лети и викам : ‘Слизай!’, а тя ‘Качвай се! Тука до слънцето застани да те снимам.’ И аз заставам там, позирам, потя се и се правя на много фотогенична. Понякога и гръмва бушона. Не знае човек ли е, ток ли, звяр ли. Нищо не знае. И почва да търси разни обяснения за живота. Да търси смисъла, да му се пули и да се кара на всички около нея ,които не го разбират това, дето го е намерила. Прилича ми на обяснение, на смисъл за живота ама не е моето обяснение. Не е моя смисъл. И тя пак се сърди. Обаче и се смее. Смее се та чак пара се вдига. Ще се счупи на две половинки. И в половината, в която е останала устата пак ще си се хили. Ще си намира смешки. Е, тя знае много поуки тази моята приятелка. Не е разбрала за какво са и тези знания. Ще разбере, аз я виждам. Дано да се влюби, че май това й трябва на нея. Да спре да мисли толкоз.

-Че  тази не е ли опасна? Как ги сменя тези сезони. Ту смях, ту лошотия. Може ли така да се държи? Ми някои хора не могат да оцелеят при такива резки смени на времето. Аз ги гледам тъпо:

- Времето си е време. Вкъщи всеки си има чадър - да му пази сухичко, пък и слънце да не се притеснява. И аз съм си купила един по-сериозен. Да може и другите да се крият там ако се наложи. Държа го ей тука – в чантата.

Те клатят глава одобрително, че съм намерила решение на проблема. Питат ме за още.

-Колкото искаш! Третата приятелка аз и викам ‘солена вода’. Тя не знае. Сега и го измислих. То може и ‘сладката вода ‘ да й казвам, но ще ги редувам както ми харесва. Гледаш я каква е. Блага, скромна и тиха. Чиста като водичка. От онази вода , която тече в горното течение на планинските реки. Минава покрай тебе и си мислиш за разни искрени, хубави работи. Мислиш си, че си жаден и тръгваш да пиеш. Тя моята приятелка ще те напие ако си жаден. Обаче гледай да си нагъл. Та да разбереш защо водата ти е солена. Как мрази наглостта тя. И показността. Шумните представяния. Фалшивите аплодисменти. Чак и мене ме отвращават като я погледна как им се мръщи. Понякога мига уплашено. Аз се правя на кака. Успокоявам я. Тя не ми вярва. Моята истина рядко ще съвпадне с нечия друга, а за нейната да не говорим. Обаче ще ме послуша де. Ако и се стори достатъчно убедителна моята несигурна реч.Не знам как го прави. Обаче покрай нея седя мирно. Като кученце. И аз я слушам. Само, че не правя всичко до край. Започвам с нейната история и завършвам с моята. Обаче я гледам нещо се поотпусна. И то реките преляха. Бедствия и катаклизми прави наш’та.

Те ме питат:

- С нея как се разбираш толкова добре. Тя не обичала шума и представленията. Пък тебе някой де те остави без представление е еквивалентно на самота и мъка. Не ви виждаме как се вписвате.

- Аз представления си права самичка. Аз съм си сцена, театър, зала, оркестър, диригент и танцов ансамбъл. На мене ми трябва само малко уединение и си правя шоу - програма без проблеми. Не ми трябват помощници. Само доброволци ако има. Дал Бог доброволци – улавци по моята гайда ходят. Нея не я закачам. Тя идва с горното течение на реката като има нужда.

Те ме слушат и ги виждам, че не им се вярва много. Въпросите им стават все по- заядливи. Като не ми вярват да спрат да ме питат. Обаче пак продължават. И аз разказвам.

- Моята следваща приятелка съвсем не мога без нея. Тя нещо само ми прави физиономии. Чуди се. Гледа през мене и ме търси някъде. Тя май търси нея си. Там, в нейната посока вижда ясно как стоят нещата. И се пита кога ще ги усети. Не й се гледа повече. И я е грабнала апатията. Не ъ харесва това , което е сега. И търси промените. Вика ги безпомощно. Не знам за какво са й. Аз ги мразя. Но, тя диша за промените. Сигурно й е писнала сивотата. Сива се е нарисувала в огледалото. Обаче това е моментно сиво. Тя си е весел тип. И обича да й е весело. И не обича да не й е весело. То логиката е неоспорима. И така ми е взела акъла. Чак ме плаши тая привързаност към нея. Ще взема малко да поразхлабя връзката. Способна съм да прекалявам с обичта. Тя много често ме гледа учудено. Както вие ме гледате. Повтаря ми, че нещо съм далече, че съм си заточила душичката някъде. Притеснява се и се ядосва. Много сериозно ме хули. Понякога е права. И ми е гузно. Чак се мразя от гузност. Обаче тя не е тука нещо. Трябва да я питам къде е.

- Тука усетихме! Имаш си любимка.

- Да ви имам усета. - заядох се аз. Писна ми да им разказвам. Обаче има още. Те заслужават да ги знаете.

Тази следващата ми приятелка. Живее в захарна къща. Обаче не знае и все си купува захар от магазина. Все ме пита дали ми мирише на карамел. Аз се смея на ум обаче не и казвам. Нека тя сама да види колко е сладко покрай нея, а дава пари за имитации. Все най-сладкото изпуска и се ядосвам. Винаги на най-сладкото и става скучно. И другите не могат да я разберат. Струва им се сладникава  а тя е кисела като лимон.Понякога не знае как да се справи със себе си. Започва да ми прави забележка, че я натоварвам с емоциите си. Те хората са ужасни. Винаги гледат да те завлекат с някоя емоция от по–долните. И тя много ги мрази такива. Готова е да им отмъсти. Но, душата и е като захарно петле. Като я опознаеш само песен ще чуеш. И ще ти стане сладко. Но, нищо няма да е прекалено. Ако ти се струва прекалено. То ,значи, че с нея няма никога да се разберете.

- Значи има далавера. Безплатно плюскане на сладки и шоколад.

- Че, нали ви обясних - тя живее в захарна къща. Няма да й изям дома. Ама вие сте много несъобразителни хора!

- Ако завали дъжд? Какво става с къщата?

- Не мога да отговоря. Ако завали дъжд тя така е искала да стане. Значи нещо много лошо се е случило. Дано никога да не завали!

Опасявам се ,че тези хора не могат да ме разберат напълно. Поискаха 15 минути почивка. Изморили си от характеристики. Аз продължих с моите си реплики. A, те ме прекъсват с въпрос:

-Има ли някоя, с която може да се общува изобщо?

- Разбира се. Но, тя пък е много претенциозна. Трудно е да й се угоди напълно. Дори когато изглежда задоволена, тайно в сърцето си ти крои капан. Ако смяташ, че не можеш да дадеш достатъчно за нея, та и повече не се захващай. Защото ще ти навреди. Ще се усмихва и ще ти бъде толкова приятно с нея. За един миг ще се почувстваш незаменим. А след това ще поиска нещо от теб. Лунен камък, светлина в кутийка  красота... и умираш! Нея не можеш да я излъжеш с приказки за любов и романтика. Тя не вярва в нещо, което така лесно може да те нарани. Не че го отрича, но не го боготвори. Тя обича да е сигурна в света. И света се чувства сигурен покрай нея. Обаче нали ви казах, че е непредвидима и не се знае в кой момент ще поиска нещо. Понеже не си способен да и го дадеш,  а тя ще те съжали и сам се наказваш. Може да поискаш да те изпратят на друга планета.

-Тя изглежда студена, тази твоя приятелка.

-Не е студена изобщо. Тя има слънчева усмивка. Умее да се шегува, умее да развеселява. Нали поискахте да ви разкажа за такава, с която можете да си говорите без да се натоварвате. Защо питате за качествата на душата й. За скритият свят в нея. И вие не знаете какво питате.

- Нямаме време. Довършете разказа. Направо е за първа страница на нашият вестник.

- А, без заглавия и статии. Няма да се хареса това, което казвам. Ще ме помислят за луда хората. Да си мълчите. Продължавам ... Имам и приятелка, която е като вятъра. Понякога ти напомня за себе си съвсем деликатно. И ти се сещаш за нея. Нея все я няма. Не ,че не иска да е с нас. Иска. Но, самотата явно е по-нахална. Изглежда твърда и неотстъпчива. Сякаш не можеш да се разбереш никога с нея. Може да те нарани лесно, а после ще те излекува лесно. Трудно можеш да я излекуваш ти. Свикнала е сама. Сама и е по-добре. Но, все отрича и се сърди когато намекна за това. Тя е влюбена в самотата. Опитвам се да и го кажа. Като че ли тя може да се справи с всичко по–добре от нас. Но, понякога бърка. Сериозно бърка. И не може да преценява, кое е вярното и кое не е. То не, че може да се разбере някога въобще има ли вярно. И все пак усещам ,че мисли за нас. И за мене. Аз не се отнасям с нея както заслужава . Тя също пренебрегва заслужилите, но не нарочно. Още не може да прецени. Самотата я омайва. Ще се оправи. Бавно, но ще се оправи.

- Това ли са приятелите ви? Странно. Как можете да се гордеете с толкова разнородност? Нали все нещо ви е събрало. Не споменахте кое ви събира? Кое ви дели?

-Ти къде си в цялата тази тълпа от характеристики? Намерила ли си се?

-Намерих се , а след това се отрекох от себе си и започнах на ново да се търся.

-Това идеалните приятелки ли са?

-Абсурд! Няма идеални приятели. За да бъдеш идеален приятел трябва да живееш за някой друг .И да правиш това , което той ще хареса и сметне аз хубаво. И няма да си ти. Ще се отречеш от право да си личност. Човек все някога бърка в очите на другите. Но , нали трябва и за себе си да мислим понякога. Да си егоист не е толкова лошо. Е, не е най- хубавото. Знаете ли, аз издигам моите приятели на пиедестал. Слагам ги всичките е един олтар и ги боготворя. Понякога съм разочарована и махам някоя. Слагам я встрани от групата и там седи за няколко часа. После ми става мъчно и я връщам. Те също правят така. Хич не искам идеални приятели, идеалното писва и става скучно. Аз не се имам за скучен човек. Изобщо ..

-Къде е твоето място в цялата тази картина? Не ни отговори.

-Мястото ми е там където са те. Това е сигурно. И аз добре си стоя до тях. Аз съм една съборетина. Греди , тухли, керемиди и пясък. Ту започвам да се строя , ту се разпадам. Все още съм някакви парченца от нещо. Разпръсната съм наоколо. Мен ме има на много места и на двойно повече ме няма.

- Едно е ясно. Зависима сте.

Аз кимнах в знак за съгласие.

-Разбрахте ме накрая! Зависима съм. От обичта ми към тях. До кога ще е така не се знае. Не ми пречи. Добре съм си.

Седнали да ме питат за приятелството. Празни приказки. За това ги гледам ,че са толкова спокойни . Явно нямат приятели. Ако имаха... около тях щеше все да е буря. А, покрай терасата ми нещо пак зашумяха листата на брезата. Приятно е. Някоя от тях пак е намислила нещо. Трябва да се провери... Ох, дано не ми се карат пак за нещо.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf