Непознат

Тя почти не го познаваше. За нея той си остана непознат дори след толкова години. Така и не и даде възможност да го опознае. Беше странно защото го обичаше. Обичаше един непознат. Спомняше си една книжка и едни големи, големи ботуши. Кожени ботуши, с цип. Такива ботуши нямаше почти никой. Слабичкото и телце се гърчеше при всяка крачка. Беше ги привила в горния край за да не се изплъзнат от краката и. Това бяха ботуши подарени от баща и. Беше на десет години, а ботушите и книжката бяха първият подарък от него. Затова не ги сваляше от краката си. Ако имаше някаква възможност щеше и в леглото да си ги носи, но такава за съжаление нямаше.
Диана се усмихна на този мил спомен. Вече почти не си спомняше колко силно бе обичала баща си. Много малко и бе останало от него, тези два подаръка и умението да борави с нож. Да, точно така. Преди много години баща и често поставяше в малката и ръка един голям и тежък военен нож и двамата го забиваха във вратата. На майка и и бе дошло до гуша да повтаря, че това е врата, а не мишена, и че някой ден ще убият някой, който е решил да влезе точно тогава. Но като разбра ,че никой не и обръща внимание, просто си млъкна както правеше обикновенно. Цялото домакинство и грижите за децата бяха на плещите и. Отдавна нямаше сили и време за да спори с когото и да е. Бохемът за когото се беше омъжила от година на година затъваше и затъваше.
- Гоше , защо пиеш ? - питаше отчаяно тя.
- Тъжно ми е Гине, тъжно ми е. Убиха сестра ми, убиха и племенницата ми. Много ми е тъжно.
Диана си припомни тъжната история, обърнала живота на цялото и семейство. Станало е през 1957 година. Платен убиец с чук в ръка пръсва малката главица на детето, спящо в ръцете на майка си. Майката изгубва съзнание от ужас, а убиецът не си направил дори труда да я убие преди да я нареже на хиляди парчета. Години наред баба и обикаляла да търси децата си, докато не стигнала до Вълко Червенков. Така с помощта на един майор Оник Ованезов всичко се разкрива.
Баба и не можа да преживее случилото се. Диана често чуваше плътния и глас като протяжен вой през късните нощи. Баба и виеше от болка като голямо ранено животно. Тя наистина беше едно голямо добро , много - добро животно. Години след смъртта на баба и, баща и продължаваше да пие. Намираше си причини „Мама умря" , „Концерта не се получи" или какво ли не. Да , той беше много добър певец.Често като му свършеха парите отиваше в радио „Варна"и за около час вадеше четиридесет лева. Но и тези пари отиваха в кръчмите. И така ден след ден майка и забрави за него. Забравиха го и децата му. Никой не знаеше къде е, какво прави. Но днес Диана знаеше къде е.
Тя погледна през стъклото на автобуса. Покривите на къщите бяха покрити с дебел слой прах. Всичко наоколо беше някак приглушено, обезличено, обезцветено. Никога не беше идвала насам. Само беше чувала за град Девня. До съзнанието и проникна остра и неприятна миризма. Тя погледна дърветата. Захвърлили отдавна листата си, те бяха черни, тъжни, много тъжни. «Леле, как живее всичко наоколо? Унищожители!» Диана не можеше да повярва, че този ужас е дело на хора, които могат да обичат.
- Спирка „Нанко Недев" - Чу се дрезгавия глас на шофьора.
Диана скочи. На тази спирка трябваше да слезе. Тук някъде живееше баща и. Майка и и телефонира предния ден. Каза и къде живее баща и, и че има нужда от помощ. Диана не знаеше за какво става дума, но знаеше, че трябва да дойде.
Застана пред полуотворена врата. Отвътре се носеше миризма на вкиснало зеле. Бутна вратата и влезе. Макар мизерно чистотата и редът се усещаха. Достигнала до края на коридора тя чу стонове. Идваха от стаята в дясно. Отвори вратата. Някакъв човек лежеше с гръб обърнат към вратата. Завивките му бяха посипани с излющена мазилка от тавана. Чаша замръзнала вода бе поставена върху част от ученически чин, явно използван за маса.
- Кой е? -
Макар приглушен и немощен, Диана позна гласа на баща си.
- Аз съм татко, Диана. Аз съм, дъщеря ти.
Тялото му започна да се тресе неистово. Грозна кашлица разтресе гърдите му. Всичко беше толкова ужасно, че тя си помисли „Ей сега баща и ще се разпадне на части"
- Ох, на тати детето! Тухларчето на тати!
По някаква причина той не можеше да се обърне към нея. В момента, в който се опиташе придизвикваше нова вълна от ужасна кашлица и гърч. Диана залепи гръб на прозореца и се надвеси над лицето му.
- Спокойно, не се обръщай! Ето тук съм. Виждаш ли ме?
Навлажнените му очи я погледнаха. Хем и се радваше, хем я изучаваше.
- Станала си хубава и много, много голяма! Аз малко съм болен, ама ще се оправя. Дойде да ме видиш значи?
Посинелите му ръце се присягаха към нея. Тя се прогегна и ги хвана. Странно, не чувстваше нищо. Много пъти се бе питала какво ще почувства като види баща си. Вече бе на тридесет и една, може би бяха минали твърде много години, защото чувстваше само студът идващ от две треперещи ръце.
- Днес ще се върна във Варна, за да потърся кола. Утре ще дойда да те взема. Искам да ти помогна.
Очите на баща и изведнъж преляха. Личеше си, че дълго бе чакал от някого такива думи. Между хлипанията той успя да промуши ръка под възглавницата. Извади тънка пачка от по пет лева.
- Вземи тати! Да платиш каквото трябва! Не искам да ти тежа. Моля те вземи ги! Тука са последните ми три пенсии.
Диана не искаше да спори с него. Взе парите, подържа му още малко ръката и си отиде. Не искаше да мисли за нищо. Знаеше, че мъжът и ще се възпротиви, но щеше да се справи. Щеше да организира всичко така, че животът в дома и нямаше да се промени.
- Хайде дядко, мушкай се в ръкавите!- Диана закопчаваше широката му шуба.
-  Роска, хвани го под мишниците! Беше помолила един съсед, който имаше кола, да и помогне. Мъжът и категорично и отказа да се занимава както каза „с глупости".
Баща и затътри крака. Беше му много трудно, но личеше, че беше щастлив.
- Хоп, хоп хоп... хоп!- Заел стойка като за добруджански ръченик, баща и правеше последните си стъпки по земята.
- Господи, моля те вземи душата му! Помогни му Господи, защото аз не мога! Не мога да го гледам и да слушам как се моли за помощ. Моля те Господи, вземи го, вземи го по бързо! Моля те!
Диана стоеше в ледената кухня, навлечена с шапка, шал и ръкавици. От устата и излизаше гъста пара. Не можеше да включи никаква печка защото баща и се задушаваше. Цялото и тяло се тресеше от студ и умора. Вече цял месец не беше спала. Баща и се нуждаеше от нея денонощно. Дори и се наложи да си извади с клещите един зъб, който много я болеше. Не можеше да го остави сам. Той се нуждаеше от нея. Бърза помощ вече познаваха гласа и. С течение на времето започнаха да отказват да идват. Казваха, че имат много необречени, чакащи помощта им хора за които има все още надежда.
- Въздух, въздух! Тати, дай ми въздух!- Диана погледна слабото тяло. От предишният едър мъж не бе останало нищо. Само една огромна подутина от лявата страна на врата му напомняше, че е бил друг преди време.
- Сега скъпи, ей сега. - И тя започна да раздвижва въздуха срещу лицето му с едно списание.
- Добре ли е така?
- Искам да стана - промълви баща и.
- Не мисля, че е много разумно, татко. Къде смяташ да ходиш? Стой спокойно, почивай си.
- Не ми говори така! Искам да стана ти казах!
Диана се стресна. Не бе го чувала да говори така повече от двадесет години.
- Добре, хайде, държа те. Давай!
Кльощавите му крака се спуснаха към пода. Диана пооправи мекият му жълт пуловер. Погледна го. Беше красив. Много слаб, но красив. Изведнъж тялото на баща и се разтресе силно. От гърдите му се разнесе силно хриптене. Ръцете и краката му се сгърчиха. Очите му се обърнаха зловещо навътре. Това, което беше останало от него започна да подскача по дивана. Диана се опита да го хване, но не успя. Страхуваше се да не се нарани. Лицето на баща и се зарови във възглавницата и се изкриви в грозна гримаса. Диана скочи върху него и го притисна с крака. Обърна го наляво като стискаше силно слабите му ръце. Започна да духа в лицето му. Колко ли продължи всичко, не знаеше. Усети как мускулите му се отпускат и успокояват. Тя се заслуша в дишането му. Да, все още дишаше.
- Какво стана? Къде бях? Ох, колко съм уморен. Искам да спя. Искам да си почина - зашепна баща и.
- Добре, хайде поспи си. - каза тя като го галеше по гъстата къдрава коса.
Макар и силно прошарена, тя бе все още много красива. След два часа дойде Бърза помощ. Поставиха му морфин. Извиниха се, че имали по важни адреси и си отидоха. За първи път му поставяха морфин. Явно му действаше добре. Унесен, усмихнат. Скоро не го бе виждала такъв.
- Много ми се спи, тати. Май ще се оправя вече. Нищо не ме боли.
Спокойствието обхващаше тялото му. чертите на лицето му пак станаха меки и красиви.
„Трябва да го избръсна. Брадата му е доста набола." Диана го гледаше как заспива, поставил двете си длани под лявата буза като послушно малко дете. Постоя при него още няколко минути, ослуша се. Беше заспал. Най-накрая сънят беше дошъл при него. Тя погледна часовника. Беше почти един през нощта. Стана тихо и отиде в хола. Мъжът и отдавна спеше. Той така и не разбра, че има болен човек в къщи. Дори не го бе виждал. Диана направи всичко възможно да не го притесни, нямаше сили да слуша и мърморенето му. Отпусна се безшумно на леглото. Беше толкова уморена. Толкова и се спеше.
Отвори очи . Слънцето грееше в лицето и.
- Боже, какво направих? Цяла нощ съм спала. Татко сигурно ме е викал. А аз не съм го чула.
Тя скочи от леглото и хукна към кухнята. Баща и още спеше. Все така с ръце под бузата.
- Татко, татко! - прошепна Диана и го докосна по рамото.
Той продължаваше да спи. Тя повдигна леко главата му , видя засъхналата тъмна струйка в крайчеца на устните му. Повдигна ръцете му. На възглавницата имаше някакво тъмно петно.
- Татко, татко , спиш ли?
Всичко около нея се залюля, предметите се задвижиха с бясна скорост. Но точно сега нищо не я интересуваше. как не се блъскаше в тях беше някакво чудо. Не се замисляше къде отива, какво прави. Тя стана робот. Събуди мъжа си. Изпрати децата в съседите и започна да приготвя баща си за последния му път. Движенията и бяха бързи и отмерени. Предния ден бе решила, че е време да го избръсне. Е, времето беше дошло. Огледа го - красив, дори чудесен. Бяло, хубаво лице с черен плътен мустак. Жалко, че красивите му очи бяха затворени. И костюмът му стоеше добре. Изведнъж от бедрата му се чу някакво изхъркване. Диана се стресна.
- Боже, татко, татко, извинявай! Аз помислих, че си мъртъв, извинявай! Ти ще оздравееш, ще оздравееш, вярвай ми!
Сухите и очи гледаха лицето му в очакване очите му да се отворят всеки момент. Краката и се подкосиха. Падайки повлече тялото на баща си. Колко време бе стояла така не знаеше. Отвори очи и видя лицето на баща си пред себе си. Тя се размърда, приближи носа си към него. Търсеше дъха му. Не го намери. Върху нея лежеше вече мъртвият и баща. Мозъкът и престана да работи. Загуби представа къде е . Чустваше само студа. Напрегна сили и се измъкна изпод ледената завивка. Изправи се, гушна баща си сякаш беше перце и го положи на дивана.
За нула време вкара къщата в ред. Огледа се. Всичко бе на място. Пред външната врата се чу шум. Сигурно бе Тодор. Бе отишъл за ковчег.
- Диана, Диана чуваш ли ме! Хайде отвори очи! Имаш гости .
Тя отвори бавно очи. Вече не питаше защо я наричат с това име. Казаха и, че е нейното. Е, добре. Щом е нейното няма да спори повече. Макар , че никак не и се вярваше да се казва така. А и как да спори. Не знаеше имената на толкова неща около себе си. Отваряше уста щом видеше онова метално нещо пред лицето и и гълташе. Сега знаеше,че това е лъжица, знаеше думите чаша, вода, гости, хора, легло и още няколко думи, които можеше вече да произнася. Но тези непознати хора срещу нея? Тя ги погледна. Нещо се стичаше по очите им. Диана протегна напред ръка и ги докосна по лицето. Странно от там се стичаше вода. Прииска и се да прегърне малките хора, които пускаха вода. Отвори ръце и ги притисна към себе си. Топло, много топло и стана.
„ Тези малки хора с вода по лицето сигурно някога са я познавали, а може би и тя ги е познавала. Иначе защо ще и е толкова меко и топло на душата и. Пое си дълбоко въздух. Нещото, което и пречеше последната година да диша го нямаше. Беше изчезнало. През тялото и отново премина вълна от топлина. Диана затвори очи и започна да гради нови чувства, нови спомени. Не искаше да стои повече под ледената завивка. Топлината толкова и липсваше. Усети как и по нейното лице започна да се стича вода. Не знаеше как да каже колко добре се чуства.
Погледна навън през прозореца. Градината бе постлана от килим от пожълтели листа. Тя не знаеше, че е спала повече от три сезона. Знаеше само, че се чувства добре в този момент. И това и стигаше. Малките хора продължаваха да се гушкат в нея. Вече нямаха вода по лицата. Усмихваха се. Беше и приятно да я наричат "мамо". Тя още не знаеше какво означава тази дума. Но щеше да се научи. Искаше да го направи защото чустваше, че това е една много топла дума и това и бе достатъчно.

17.02.2008 г.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf