Гурбетчийки

Измина доста време откак Диана бе седяла на масата с мъжа си и неговите гости. Обслужваше им масата и толкова. През деня почти нямаше с кого да си говори и в такива вечери се радваше на веселия глъч в дома си, но толкова. Беше й омръзнало да слуша все едни и същи хвалби, хвалби на всичко можещи мъже. Тази вечер на гости му беше само Мильо Хайнята. Дали защото бяха една зодия или защото имаха едни очи за жените, но това беше човека с когото мъжът й прекарваше най-много от свободното си време. То не че другото му беше кой знае колко заето, но така трябваше да мисли за мъжа си една благоверна съпруга. Малко й беше трудно да се счита за съпруга. Последните години повече от всякога се чувстваше не съпруга, а съпруг. Е, доста тъпо прозвуча, но си беше така. Усещаше, че започва да става дори малко вулгарна, но и по-силна и по-решителна. Налагаше се. Тя погледна голямата кожена чанта. Със същата чанта свекърва и бе ходила чак в Куба. Сега чантата тръгваше за Кипър. Диана се замисли: „Какво ли я чакаше там?". Всичко се разви толкова бързо. Само преди месец научи за гърка Андонис от Варна, който без проблеми осигурявал работни визи срещу триста долара. Не беше трудно да намери парите. Свекър и ги даде без никакви пазарлъци. Той знаеше щом снаха му даде дума, спазва я. Беше и много тъжно, че ще бъде разделена от децата си и от любимия мъж цели четири месеца. Но сега не искаше да мисли за това. Вдигна куфара. Не беше много тежък. Запъти се към кухнята където шумът от наздравиците беше поотихнал.
-Тоше, я кажи сега, ако Дидка намери някой богат грък какво ще правиш? - това беше мазния глас на Хайнята.
Диана забави крачка. Искаше и се да чуе какво ще отговори мъжа й. Усмихна се. Знаеше, че ще чуе нещо като „аз на жената вяра и имам" или „мойта жена  никога няма да направи такова нещо."
-Абе, тя да ми донесе пари, пък там ако иска със сто да бъде.
Диана онемя. Никога не беше предполагала, че струва толкова малко за бащата на децата си. Нещо се скъса в душата й. Двадесет и три години бе живяла с непознат. Не си спомняше много добре последните часове. Приемаше всичко както често си казваше "узрее ли крушата, пада на земята". По течението, по течението, докато стигне, а по-надолу къде повече. Мъжът й беше направил сметки по всички магазини. Малката й дъщеря скоро щеше да бъде абитуриентка. А и на нея й беше омръзнало да казва на децата си „няма пари за това, няма пари за онова".
Само преди пет години тя имаше стабилна банкова сметка, сигурна доходна и престижна работа, която много обичаше. Член на управителния съвет на модна къща „Галатея". Беше доказала своите способности. Уважаваха я. Диана се натъжи. Седна на дивана и се сви като пребито куче. Спомни си защо беше захвърлила всичко. Защо бе напуснала работа, дома си и беше дошла в Бяла. Трябваше да избира кариерата или сигурността на децата си. Дори не се замисли. Знаеше, че трябва да спасява децата си и то много бързо, и го направи.
Самолетът отдавна беше кацнал в Ларнака. Строиха ги в две редици. Пред тях застана доста грозен грък и започна да чете имената от работните визи. Прочетоха и нейното име. Нямаше съмнение. Почна се.
-Диана, ела едо! Ела едо!
Диана се обърна на дясно. Много грозен мъж с голяма несъразмерна с тялото, квадратна глава, махаше с ръце към нея. Тя пристъпи, пусна чантата на земята .
-Аз съм Диана. - Нямаше сили да каже нищо друго.
-Здрасти, аз съм Нуша, Теменужка. Това е мъжът ми Никос. Ще работиш за нас.
Диана се зарадва. Щом жена му е българка, може пък да е по-цивилизован. Беше чувала какви ли не страхотии за кипърците, че налитали на жените, че ги спуквали от работа.
Беше спала само час, а вече я събуждаха за първия работен ден. Застанал на вратата, Никос по-скоро издаваше някакъв лай отколкото говор. Жена му го изслуша и се обърна към нея.
-Никос каза да обуеш тези ботуши и след пет минути да си качена на онази кола отвън. Вземи си шапка, непременно!
Беше много студено. Исузито се движеше с повече от сто и петдесет километра в час. Изведнъж колата спря. Диана едва не излетя над кабината. Явно гъркът се опитваше да я изплаши.
-Здравей! Добре дошла! Аз съм Вили. Това е Мариана, тази пък е Наска. А това са Пепа и Валя.
Всичко това момичетата почти и го прошепнаха. Дръпнаха се и й направиха място да се мушне между тях.
-Гледай какво правим и прави същото! - й каза Вили.
Тя беше единственната с руса коса между тях. Беше много по-висока от останалите и й беше малко по-трудно да се снижи докато шепне. Диана погледна ръцете им. Ровеха в купчина мокри моркови, които се изсипваха на определени интервали от един голям барабан. Целта беше да се сортират на големи, средни и малки. Скоростта с която се движеха ръцете им я изненада. Мокрите им дрехи бяха залепнали по телата им. А студеният крайбрежен вятър втвърдяваше кожата им. Нямаше помен от горещия Кипър за който бе чувала.
-Айде, григора, григора... аргата.
Някой я блъсна в кръста с такава сила, че и притъмня пред очите. Диана стисна зъби. Познаваше се. При други обстоятелства този грък щеже да лети на някъде. Но сега трябваше да търпи. Беше на две хиляди и петстотин километра от дома си.
Бяха изминали почти двадесет дни от както беше пристигнала. Момичетата й бяха казали, че горе долу на двадесетия ден, мускулната й треска ще отшуми. Състоянието й обаче ставаше дори по-сериозно. Единственният начин да стане от леглото, беше да се изтъркули от него на пода. После де на колене, де на лакти и изправи ли си кръста и минат десеттина минути. На момичетата не им се налагаше да си навиват будилник. Като чуеха тътена от падането й знаеха, че е шест и десет.
-Тик, так ,тики така ставайте дечица. Хайде дрън -първият камбанен звън.-Така ги будеше тя всяка сутрин.
Знаеха точно в колко часа влиза и излиза всяка от тях в банята. Така си бяха свикнали организмите ,че почти нямаше засечки.
-Свети Краал, Свети Евгени Миновски, Свети Иван Рилски, помогнете ми да издържа и днешния ден.
Тази светии си беше избрала преди няколко години от една книга на Лиана Антонова. Не се бе сещала за молитва докато не пристигна тук. Но сега беше друго. Никоя не знаеше дали ще се прибере вечерта жива. Работеха до изнемога. Понякога по десет, дванадесет часа. Не им разрешаваха да си говорят. Не им разрешаваха да се изправят. Разкрачени, с изправени колене, наведени, ровеха в пръстта за да извадят от там калните картофи.
Както всички се шегуваха, стойка „Г " по дванадесет часа. Нямаше помен от студа от първите дни. От седем часа като се облещеше това ми ти слънце... Виждаха как потта им цвърчи като малки гейзерчета през порите. А водата за пиене беше толкова скъпа.
Беше отслабнала двадесет килограма за двадесет дни. Черна, гъвкава като маймуна. И като тях се катереше по дърветата, за да откъсне някой банан или портокал за събота и неделя. Парите никога не им стигаха за цялата седмица. Търпението и културата
и се изчерпаха още на шестия ден. Никос пак се беше надрусал и я блъсна безцеремонно в бъбреците. Само за секунда тя се извърна и му отпра такъв удар, че той седна на задника си. Добре, че бяха само двамата. Ако имаше свидетел на резила му спукана и беше работата. Момичетата много бързо обаче разбраха , че по някаква причина той спря да я тормози и малко по малко започнаха да застават зад нея. Я налети на някоя от тях и тя хвърли торбата и се скрие зад гърба и и плаче. А толкова и се плачеше и на нея. Толкова много и се плачеше , но зад кого щяха да се скрият момичетата тогава. Много трудно беше за всяка от тях . Марианка или Мимето както и викаха един ден беше така превъртяла , че едва я спасиха. Улиците тук бяха много тесни. Еднопосочни и завършваха с поредната каменна ограда. Тук тротоари нямаше , защото нямаше пешеходци. Коли, мотори, камиони летяха с по 150-180 км/ч. А тя малката, дребничката върви по средата на улицата.
Диана бягаше като луда напред - назад залепила гръб в нагорещената ограда без да може да пресече пътя. Не можеше да пресече , но не можеше и да я остави сред бясно препускащите автомобили. Не разбра как се хвърли между колите. Грабна Мимето за дрехата и така силно я повлече, че почти и съблече блузата. Полугола , невиждаща нищо Мимето я заудря с юмруци.
-Защо го направи, защо? Така децата ми можеха да вземат някой лев. Пък и аз щях да се отърва. Защо го направи? Кой те помоли за това?
Диана я стисна силно в скута си. Толкова силно ,че ребрата и изпращяха. След това я хвана за ръката и я поведе към хотела. Помилва грапавата и длан , Мимето отдавна нямаше нокти на ръцете. На тяхно място зееха грозни гнойни рани. Не беше лесно да ровиш земята по дванадесет часа на ден. От всяка от тях очакваха по шест тона картофи. То да беше само това , издържаше се. Но тормозът им идваше отгоре. Крещяха им , хвърляха им картофи , буци пръст по тях . Десетте минути дневно почивка за никъде не им стигаха. Малко по малко и Диана се научи да яде като другите легнала. Хем си почива , хем яде.
Оставаха по-малко от десет дни до края на гурбета. Картофите свършиха , лукът също. Бяха останали петдесетина декара с моркови от провалена реколта. Много слаба зеленина имаха. Нямаше за къде да ги хванеш. Вече никой нямаше нокти по ръцете си . И това правеше работата им още по трудна. Гумените ръкавици джапаха от кръв и гной. Никос много често оставяше Диана сама на нивата без вода , без храна. Но тя продължаваше да се зъби на целия свят. Един ден така побесня ,че натръшка половината бостан на съседите. Като видя какво е направила мастроса чак се разплака от безсилие. Тук да пипнеш чуждо нещо бе голям срам. Така, го отказа да я захвърля по нивите като някакъв излишък. И ето ,че дойде краят на последния работен ден. Тя тътреше крака към стаята и нареждаше наум както правеше всеки ден , когато се прибираше. „ Свети Краал , Свети Евгений Миновски , Свети Иван Рилски благодаря ви , че оживях и днес , че издържах .Благодаря ви."
Тази вечер Никос трябваше да им плати. Чакаха с нетърпение да сложат в джоба си най-трудните пари в своя живот. Четири месеца не беше почивала нито ден. За сто двадесет и два дни работа по дванадесет часа беше отработила седемстотин и двадесет кипърски лири или хиляда четиристотин и четиридесет долара. Имаше да връща почти четиристотин. Не беше зле, хиляда долара за четири месеца.
Мастроса седеше на стола вече повече от час. Завиваше бавно цигара след цигара. Вече трудно се дишаше в малката тиха стаичка.
-Е, дакси паракало.-излая той и хвърли пред всяка от тях по няколко банкноти.
Диана разгърна тези които стояха пред нея. Четиристотин долара. Толкова беше решил ,че заслужават. По сто долара на месец. Месец от тридесет работни дни по дванадесет часа . Вдигна и се кръвното. Преди да успеят да я спрат Диана скочи и хвърли парите в лицето му.
- Ах, мамка ти , абориген с абориген! Ще те накарам да ги изядеш тези пари, да знаеш. Маймуно долна, аз сега ако не ти светя маслото на тебе , мамка ти долна! Я ми ела тука!
Диана не знаеше , че мастроса вече доста добре разбира български. Затова се изненада с каква скорост изчезна от стаята им. Доста време беше нужно на момичетата да я успокоят. Бяха прибрали четиристотинте долара в джобовете си . Колкото -толкова. Нямаха сили вече да се борят.
Вече десет дни Диана беше заключена в стаята им. Беше отказала да си тръгне докато не си получи парите. Нямаше вода затова трябваше да пие от смърдящата вода от чешмата. Болеше я стомаха. Единствената и храна бяха някой друг банан, който успяваше да си откъсне. Щом се стъмнеше се спускаше по сателитния кабел на съседите над нея. Събираше си плодове от съседните дървета и отново се прибираше като се катереше по кабела. Една вечер, беше вече доста късно вратата на стаята се отключи. Влезе мастроса, надрусан за пореден път. Хвърли няколко банкноти в лицето и и изръмжа.
-Аврио, айроплан, Вулгариа. И излезе като заключи вратата.
Диана преброи събраните по земята пари. Бяха толкова колкото трябваше. Беше горда. Победи. Гладна, жадна , но победителка. Постоя , постоя,но нещо много силно я притесняваше. Имаше чуство , че патилата никак не са свършили. Тя знаеше , че има бордеро само за четиристотин долара. Взе останалите пари , обви ги в целофан и ги постави в домашния си чехъл. А след това внимателно заши отвора. Постави чехлите във вода и ги върза в найлонова торбичка . След час- два се разнесе такава миризма на вкиснало , че трябваше да използва още една торбичка. Останалият и багаж беше готов от десет дни.
Колата летеше по правия път. Еднообразният пейзаж я отнесе. Свила се на задната седялка тя не усети как стигнаха до летището в Ларнака. Големият салон кънтеше от човешка глъч. Мастроса и потъна някъде в тълпата. Тук имаше повече от тридесет терминала. Ларнака бе единственото летище в Кипър. Докато търсеше мастроса си Диана не забеляза , че десетина кипърци я бяха обградили. Огледа се. Тези пред нея се приближаваха , а онези от зад отстъпваха. Погледна зад себе си. До изхода имаше по-малко от два метра. Измъкнеха ли я навън - край. Никой нямаше повече да я види. Мастроса не беше забравил непокорната си работничка . Диана сложи пръсти в уста и силно изсвири. За миг настъпи стъписваща тишина. Всички гледаха към нея. Тя вдигна едната си ръка и размахвайки я извика високо.
- Хелп! Искам български преводач .
За части от секундата до нея имаше двама полицаи и една българка работеща на един от терминалите.
- Какво има , мила? Проблеми ли има?
Диана телеграфически и обясни какво се бе случило. Посочи с ръка към мястото където бяха нападателите и. Но от тях нямаше и следа. На няколко крачки от нея Никос обясняваше нещо на полицаите и я сочеше с ръка. След малко единият полицай се приближи до преводачката и и зашепна нещо в ухото:
- Майсторът ти казва , че си го обрала.Че си му откраднала хиляда долара. Той държи да си ги получи , а тебе да те арестуват.
Диана си спомни за парите , които бе зашила в домашния си чехъл и изтръпна. Следващия половин час нямаше дупка по тялото и където да не търсеха парите на мастроса. Унизена , засрамена тя стискаше зъби и ги гледаше в ехидните очички. Беше я яд, че не може да им прасне един по мутрите , но направеше ли го нямаше скоро да види децата си. Гола, с разрошена коса Диана събираше дрехите си по земята и плюеше наляво и надясно. Гнусните им ръце бяха предизвикали спазми на повръщане. Стомахът и се свиваше на топка и пълнеше устата и със слюнка. Облече се и излезе навън. Майсторът и стоеше срещу нея видимо ядосан. Не бяха му намерили хилядарката.
Диана погледна надясно. Правеха и знак да мине през сензурите. Оставаха и само няколко крачки и край. Щеше да се отърве. Взе си ръчния багаж. Там бяха и миризливите и чехли. Хвърлиха и багажа с презрение. Смрадта беше преминала през торбичката. Диана се обърна назад. Беше успяла.
- Мастрос! - извика тя силно. Майната ти?
И направи неприличен жест с ръце. Около нея се чу одобрително ръкопляскане. Душата на завръщащите се гурбетчийки се беше отпушила.
- А така , мила начукай им го! - извика някоя от тълпата.
Но Диана вече не чуваше нищо. Ушите и пищяха  притъмня и пред очите. Диабетът и напомни за себе си.
- Хипогликемична криза? По никакъв начин няма да я качим на самолета!
Диана знаеше, че ако остане още един ден тука ще умре. Събра последните си сили и се изправи. Взе шоколада, който държеше преводачката, отхапа голямо парче, почака да се разтопи в устата й и жадно преглътна.
- Благодаря! Вече съм добре! - каза тя и тръгна към автобуса.
Самолетът чакаше само нея. Влезе като вип персона. Всички гледаха към нея. Не се учудиха когато стюардите започнаха да я обслужват с по-голямо внимание от обикновенно. Тя също не се учуди. Помисли, че си го е заслужила по някакъв начин.
А отговорът беше съвсем прост. Отзивчивата българка от терминал 32 беше написала на билета

!!! ДИАБЕТИ

19.02.2008 г.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf