На кладата гореше любовта

Назад!... Назад!... Крещяха всички,
тълпата път направи,
във бяло мина тиха колесницата,
отправяща се към запалената клада.

Свалиха влачейки една порочница,
плачеща в утеха грешница,
завързаха я там в средата... зверски,
в сълзи обляна, тиха, светеща.

Слепците с викове осъждаха я,
със чувства хвърлени от тях отдавна,
в едно събрали се лъжи и истини,
със злоба режеща... и остро-хладна.

На кладата! Горете я! Умри!
С очи вампирски вперени крещят,
Моли за милост! Нали си истинска!
Със факли слепота изправени стоят.

На кладата стоеше, бяла, истинска,
тъй нежна и омайна - Любовта
и само кимаше, набожно се усмихваше,
на някаква жена в тълпата от тела.

И тя престъпи, и изправи се пред всички,
със черни дрехи и угаснали очи,
изсмя се честно, някак си нелепо,
и после глас в небето извиси...

Ума ли си загубихте? Неверници проклети!
Дори и аз безсилна съм пред любовта,
към кладата обърната, поклон поднесе и,
и първа огъня запали тя!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf