Неочаквана /не/среща

Добре дошъл!

Добре дошъл отново тука!

Нечаканата среща

ме удари

с възторг внезапен

силно във гърдите

и ме остави

глупаво усмихната

и бездиханна,

безтегловна даже.

Не мога да улуча

тона верен

със който нещо свястно

да ти кажа.

Къде отседна?

/Къщата я сринаха -

с прозорците,

подобни на очи,

които поздравявах

мимоходом/.

Един хотел модерен

там стърчи.

А, значи знаеш.

Всъщност, как си?

А семейството?

О, извинявай!

Случва се, разбира се.

Днес хората

за кратко сбират се.

Разделите

полезни са,наверно.

/Е, все пак те познавам -

не нехаеш,

но няма никога

да го признаеш,

защото горд си -

даже прекомерно./

А инак как си?

Стигнал си успеха?!

Потръпваш леко

в топлата си дреха,

безмълвно нещо

себе си запитал.

Пътуваш много,

много си опитал,

обиколил си

сума ти страни.

Надлъж-нашир

кръстосвал си света

и в Африка си ходил -

най-подир

си сбъднал полудетската мечта.

/Тя беше обща!!!

Първата, навярно,

от толкоз наши

хубави мечти./

Ще трябва да се видим

на по чаша.

Кога плануваш

пак да си във Варна?

А ти?

За себе си кажи ми нещо ти.

Звук ще издам ли?

Трябва. Мога? Мога.

Аз съм добре.

Добре съм.

Аз...

пътувах също много.

/към себе си:

навътре -

към душата/.

Спечелих доста

/болки и тегоби/.

И забавлявах се.

/Да гоня самотата/.

Защо да лъжа?

При това - бездарно.

Постигнала съм

твърде, твърде малко.

От твоите мащаби планетарни

изглежда щастието ми

банално-жалко.

Дом имам свой,

семейство и професия,

но съм понесена

досадно от процесия

проблемчета житейски;

цял порой

залива вечно

времето ми лично

и го удавя

с глупости безброй.

Битът не е, май,

моята стихия.

Останах си

ужасно непрактична.

/Дълбока тайна

във сърцето крия -

и в първата прохлада есенна

душата ми все тъй

остана песенна,

хвърчи във облаци

и по вълните тича,

на някой слънчев лъч

се залюлява,

да спира времето

край себе си обича,

в звук нежен,

в дъх и в цвят

тя приютява

неостаряло,

старото момиче./

За кратко

от очите ти наднича

неостаряло,

старото момче,

което едновременно

се вричаше

във мен и в свободата.

За кратко се познаваме

и срещаме наистина

застанали нехайно във средата

на времето и на реалността.

Е, добре,

това усещане

измамно е и временно

и трябва да затваряме

вратата,

открехната за миг

към младостта!

/Ах, прашните,

напечени градини

в летата ни,

безкрайни и горещи,

когато наша беше

Вечността.../.

Но бързам аз!

По-дълго ще говорим

на някоя от следващите срещи.

/След пет

или петнадесет години./

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf