Устието на Велека

        Плъзгаме се в лодка за разходка

     по прозрачно-чистата вода.

     Топло е. И тихо. Зад завоя-

     спираща дъха ни красота.

     Златно-пясъчна, полегнала коса

     нежно е прегърнала реката

     за последно- във мига ù кратък,

     преди да се втурне по-нататък

     и да смеси водата си сладка

     в сол горчива, щом морето стигне.

     Изглежда вечна. Но не е . А ето -

     пейзажът беше друг преди година

     и продължава да се сменя още.

     Подобно на поет в безсънни нощи,

     измъчен и щастлив във свойте бдения,

     приемащ и отричащ свойта мощ и

     търсещ идеала със своите творения,

     реката неспирно извайва косата

     до съвършенство - за година, а подир

     мощ тъмна във водата се набира

     и ярост, че преградата я спира.

     Разбила тишина, покой и мир,

     стихията, оформила една

     внезапна и помитаща вълна,

     със млада сила, пролетно-сърдита,

     върху косата, кипнала, връхлита;

     понякога- съвсем унищожава.

     Омесва я с брега, наново я създава.

     Едва след туй 

     Велека се успокоява.

     Водата ù отново

     дълбока, чиста става

     и пак тече полека.

     Новата коса от пясък,

     грейнала във мокър блясък,

     с нова форма засиява.

     После пясъкът изсъхва

     и на първи поглед вдъхва

     усет за покой и Вечност.

     И така- до безконечност...

     Реката създава,

     след туй- унищожава

     и наново пак създава

     своето творение.

     Косата

     се преражда,

     водата пие

     с пясъчната жажда

     и продължава да прегражда

     реката

     със несвършващо търпение...

         Устието на река Велека представлява ниска пясъчна коса, коята реката непрекъснато моделира и променя- на една-две години, понякога по-често.  Ако сте ходили до това красиво място, ще забележите, че никога не е едно и също.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf