Любовта и прошката

Имало едно момиче и едно момче. Те се обичали един друг и както всички влюбени били непрестанно заедно. Всеки един изминал ден, всяка изминала минута. Разбира се имало моменти, в които нямало как да бъдат един с друг, но това само засилвало техните чувства един към друг. Те вървели заедно по безкрайната и равна морска ивица, гледали океана на тяхната обич един към друг и се разхождали в своя остров на любовта.

Всяко едно нещо в този свят е поставено на изпитание. Изпитание на честност, доверие, вяра. Обичайки някого, някои от тези изпитания стават част от живота ни. Ние преодоляваме част от тях на момента, други с времето, трети изкачваме цял живот като висока планина. Да обичаш някого, значи да му го показваш и доказваш всеки изминал ден. И да не се отказваш от това, независимо колко трудна е пътеката която трябва да извървим по пътя на нашите изпитания.

Момичето и момчето се скарали. Въпреки цялата вечност, през която им се струвало, били заедно, въпреки малкото различия които имали двамата в характерите си, те престанали да се виждат. Тъжната истина е, че дори и най-простите неща са способни да накарат хората да обърнат гръб един на друг. А всъщност, ние сме тези които отговаряме за нашите думи, поведение, действия, и винаги можем да простим, стига да искаме. Защо тогава днес казваме, че само времето и Бог прощава всичко?

Всеки един от нас е уникален, единствен по рода си. Ние сме различни един от друг, колкото и общо да имаме помежду си. Трябва ли обаче различията, дребните неразбирателства и разминавания между нас да бъдат причината за края на нещо – каквото и да е то? Не мисля. За края на едно приятелство, обич, любов? В никакъв случай.

Истина е, че нараняваме най-силно хората които обичаме. Казваме неща за които после съжаляваме и искаме да върнем назад, но не можем. Да кажеш край, стига, да сложиш края на нещо е лесно, но по трудно е да се опиташ да го продължиш и запазиш. Да погледнеш в очите на този, който те обича, да му повярваш, да разбереш, че съжалява – защо ли е толкова трудно? Не би трябвало да е.

Минало време. Момичето и момчето отдавна не били вече заедно. Разделени от времето когато са били заедно, и разстоянието по между си, те свикнали един без друг. Но нещо липсвало. Толкова много неща им напомняли един за друг, за моментите когато са си казвали “обичам те”. Защо ли и двамата чувстват тъга? Вече няма как да върнат времето назад. Но защо изобщо е трябвало да свършва всичко, когато винаги може да продължи?

Слънцето изгрява всеки ден, приливите следват отливите. Горите шумят по същият начин, както преди, а моето сърце все още не е спряло да тупти. Едно нещо не е същото – ние.

Обичам те. Извинявай.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf