|
Надежда за по - добър ден
Беше летен топъл ден. Слънцето грееше толкова силно, че дори и на най–дебелата сянка се усещаха лъчите, които те галеха. Това беше един ден създаден само за една приказка. Ден за любов. Ден за нещо ново неописуемо. Каквото и да съм си мислела, каквито и мисли да ми минаваха, никога дори нямаше да предположа какво ще се случи. Бях седнала на една от старите изпочупени пейки в парка, почивайки от дългата разходка която си направих, отпускаща с шише студена вода. Радвах се на последните слънчеви лъчи за този ден. Тогава на съседната пейка седнаха двама влюбени. Изглеждаха толкова щастливи, толкова влюбени един в друг, че за миг им завидях. Но това не беше такова злобно, егоистично завиждане – беше с добри чувства. Гледах ги как се прегръщат, как се целуват. Гледах но не долавях разговора им – не че сама не можех да се досетя че си гугукат… Не, но просто бях любопитна. Допи ми се вода. Отворих шишето и го надигнах, когато глътката ми заседна от високия глас, идващ от съседната пейка…. “Какво става?” – помислих си аз…. Обърнах се бавно да задоволя своето любопитство, тогава видях как двете “гълъбчета” се карат. Лицето на момичето бе обляно в сълзи. Беше притеснена – виждаше се в погледа й. Тя явно му бе казала нещо, защото той крещеше. Обиждаше я с най – различни реплики. По тях личеше, че недостоен е за нейната любов. Той стана пред нея и попита я : “Защо не внимава повече?”…. Стана ми ясно на къде вървят нещата, за какво била кавгата, но останах си на пейката кротко с надеждата да греша. Тогава момичето се изправи с думите “Не съм единствена аз, която съм сгрешила – ти също имаш вина. Нали за това сме двама, не може единия само да носи тази вина.” – грешка. Не, че имаше нещо в думите на това момиче, което не беше вярно, но приятеля й не мислеше така. “Глупачка! Как можа да го кажеш?”. Онемях! Това ли бе същото момче, което до преди малко й шептеше на уше и целуваше я под чистото небе. “Не това не може да е един и същи човек” – помислих си го аз и докато тези мисли минаваха в моята глава, тяхната кавга разрасна се и чуваха се викове и кавги. Не знаех какво да си мисля камо ли какво да кажа… Та аз нямах право да се меся. Станах от пейката и поех бавно своя път, когато изведнъж рязко се обърнах от кънтежа на някакъв писък. Момичето беше на земята. “Но какво стана?”. Момчето почна да я налага, да я рита в корема и в същото време да я обижда, а тя милата се беше свила, въздух не й стигаше, сълзите съхнеха бавно от нейното лице. Беше много бледа. Не можех да оставя нещата така. Притичах се на помощ, но получих и аз своя шамар и “красиви” наименования. Не ме интересуваше. Исках просто да помогна на едно момиче да се спаси. Когато вече бях убедена, че и двете с живота си ще се простим, някой се притича на помощ и избяга “смелчагата”…. Бях доволна от себе си. От това, че имах смелост да се изправя срещу този тип в опит да помогна. Отпуснах се назад, но доволна с усмивка на лице. От ударите които получих явно бях припаднала. Събудих се в сива стая, а около мен огромен букет от цветя и картичка от горе, на която пишеше така: „За едно смело момиче. Благодаря ти, че спаси нашата дъщеря. С уважение…..” и сложени две имена. Малко по – късно същия ден ме изписаха. Преди да си тръгна реших да видя момичето в съседната стая и да благодаря за букета цветя. Влизам аз в нейната стая, а тя ни жива ни умряла, през сълзи ми благодари и ми казва как загубила е един живот – детето, което носела и заради което станала тази кавга била загубила. Милата тя. Беше толкова бледа. Стиснах й аз ръката и казах й, че ще има и други деца, тъй че да се усмихне, а тя ми каза: „Не. Аз деца вече не мога да имам, за това наблегнала ме е тази тъга!”. Сега вече наистина не знаех какво да кажа. Сведох глава и казах “Съжалявам.” , и извадих цвета от букета, който ми бяха подарили родителите й, дадох й го в ръка и си тръгнах бавно. На врата баща й ме потупа по рамо, а майка й сведе тъжно глава. Напуснах болницата с разбито сърце – колко жестокост и болка може да има в едно мъжко сърце. Не пожелавам на никой тази съдба да има.
Ето, че прибрах се в къщи. Потопих букета в най – красивата ваза, която имах, отпуснах се в гореща вана, след което угасих светлините и легнах в леглото си топло с надежда утрешния ден да дойде. С надежда той да е по–добър от предния. Да няма болка, да няма тъга – да виждам само щастливи лица.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: teamote
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2006-03-16
прочитания: 199
точки: 4 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 8183
Автори: 2266
Произведения: 54629
Съобщения: 254963
Лексикони: 2611
Коментари: 86136
SMS-и: 822
Снимки: 5644
|
|
|
